Барселона 1936

Беше късния декември на 1936-та, минали са по-малко от седем месеца и все пак този период вече се е отдалечил на огромна дистанция в моите спомени. По-късните събития са го изличили всъщност много по-пълно, отколкото 1935-та или 1905-та. Аз пристигнах в Испания с идеята да пиша статии за вестниците, но почти веднага се присъединих към милицията, тъй като в това време и в тази атмосфера, това изглеждаше единственото смислено нещо, което можеше да се направи. Анархистите все още истински контролираха нещата и революцията беше в разгара си. За всеки който е бил там още от самото начало, вероятно още през декември–януари е изглеждало, като че ли революционният период вече приключва, но когато пристигаш от Англия положението в Барселона изглеждаше поразително. Това беше първият път когато виждах работническата класа взела всичко в свои ръце. Практически всяка сграда беше завзета от работниците и беше драпирана с червени и червено-черните знамена на Анархистите; всяка стена беше издраскана със сърп и чук и с инициалите на революционните партии; почти всяка църква беше унищожена, а иконите й изгорени. Навсякъде църквите бяха систематично разрушавани от работниците. Всеки магазин и кафене бяха колективизирани; дори ваксаджиите се бяха обединили и бяха боядисали сандъчетата си в черно и червено. Сервитьорите и магазинерите те гледаха право в лицето и се държаха с теб като с равен. Раболепието и дори официалните форми на речта бяха временно изчезнали. Никой не казваше “Сеньор” или “Дон”; всеки наричаше всекиго “Другарю” или просто “ти” и казваше “Здравей” вместо “Добър ден”. Даването на бакшиш беше забранено със закон още от времето на Примо де Ривера; едва ли не първата ми преживелица беше изнасянето на лекция от управителя на хотела, когато се опитах да дам бакшиш на момчето в асансьора. Нямаше частни автомобили, те всички бяха иззети – и трамваите, и такситата, както и повечето от другия транспорт бяха боядисани в черно и червено. Революционните плакати бяха навсякъде, пламтящи от стените в червено и синьо, правейки няколкото останали реклами да изглеждат като кални цапаници. По Рамблас, широката централна артерия на града където тълпи от хора постоянно се дивижеха по течението насам-натам, през целия ден и до късно през нощта от високоговорителите гърмяха революционни песни. И именно видът на хората бе най-странното от всички неща. На външен вид това беше град в който имотните класи бяха престанали да съществуват. С изключение на някои жени и чужденци, по улиците не се срещаха “добре облечени” хора. Практически всеки носеше груби работнически дрехи, син гащеризон или някакъв вариант на униформа на милициите. Всичко това беше странно и движещо се. Много от нещата не можех да разбера, дори понякога изобщо не ги харесвах, но веднага ги приемах като неща за които си струва да се бориш. Също така вярвах, че нещата са такива каквито изглеждат, че това беше действително работническо управление и, че цялата буржоазия е или избягала, или убита, или доброволно е преминала на страната на работниците; аз просто не можех да си представя тези заможни буржоа да се спотайват и дегизират като пролетарии през цялото това време.

И заедно с всичко това наоколо витаеше ужасната атмосфера на войната. Градът имаше мрачен, неспретнат вид, пътищата и сградите бяха в лошо състояние, през нощта осветлението беше затъмнено поради възможност от бомбардировки, повечето магазини бяха полупразни. Месото беше рядкост, а мляко на практика не можеше да се намери. Имаше недостиг на въглища, захар, петрол и наистина сериозен недостиг на хляб. Дори през този период опашките за хляб често бяха по няколко стотин ярда дължина. И все пак, доколкото можех да преценя, хората бяха доволни и имаха надежда. Нямаше безработица, цената на живот беше изключително ниска; можеха да се видят съвсем малко хора наистина в бедствено положение и никакви просяци с изключение на циганите. Нещо повече, хората вярваха в революцията и в бъдещето, чувстваха, като че изведнъж човечеството е навлязло в ерата на равенството и свободата. Хората се опитваха да се държат като човешки същества, а не като колелца от капиталистическата машина. В берберските магазинчета висяха анархистически бележки (повечето бербери бяха анархисти) тържествено обясняващи, че берберите вече не са роби. По улиците цветни плакати призоваваха проститутките да спрат да продават телата си. За всеки принадлежащ към коравосърдечната и иронична цивилизация на англо-говорящите народи имаше нещо до известна степен патетично в буквалността с която тези идеалистично настроени испанци възприемаха изтърканите революционни фрази. През цялото това време революционни песни с наивни текстове, всички за пролетарско братство и за подлостта на Мусолини, се продаваха по улиците за по няколко сантима всяка. Често виждах неграмотни бойци от милициите да си купуват някои от тези песни и с много труд да сричат думите докато ги запомнят, започвайки да ги пеят с подходяща мелодия.