Грубо казано можем да различим пет “форми на управление”:
Съвременното общество се люшка между (4) и (5), тоест между явната
диктатура на малцинството (олигархия) и прикрито малцинствено управление,
маскирано привидно като демокрация. Свободното общество трябва да премахне
(4) и (5) и постепенно да се сведе до (2) и (3)...
В условията на Представителна демокрация, хората се отказват от правото
си сами да вземат решения, в полза на избрани чиновници. Кандидатите определящи
курса на политическо поведение са ограничени до някакво неопределено “мнозинство”
и след като веднъж са избрани не съществува почти никакъв контрол над техните
конкретни решения по голям брой спорни въпроси, освен малката вероятност
от смяна на даден вот, няколко години по-късно, с някой също толкава неконтролируем
конкурент-държавник. Представителите са зависими от заможните чрез подкупи
и предизборно финансиране; зависими са от собствениците на масмедиите, които
определят кои прояви да получат публичност, те са едва ли не безсилни и невежи
като ръководна общност относно редица важни въпроси, които се решават от
неизбирани бюрократи и неконтролируеми тайни служби. Явните диктатори е възможно
понякога да бъдат свалени от власт, но истинските управляващи в “демократичните”
режими, незабележимото малцинство което в действителност притежава или контролира
всичко – те никога не се избират и никога не се сменят. Болшинството от хората
дори не знаят кои са тези лица…
Само по себе си, по един или друг начин, гласуването не е чак толкова важен
акт (тези, които правят голяма работа от отказа от гласуване, единствено
проявяват собствения си фетишизъм). Проблемът е, в тенденция да се “приспиват”
хората, които се осланят на това, че друг ще действа вместо тях, отклонявайки
ги от други доста по-смислени възможности. Някои хора подемащи наистина градивни
инициативи (например първите седящи стачки за граждански права) в края на
краищата биха имали далеч по-голям ефект отколкото ако влагат енергията си
в кампаниите на лоши политици. В най-добрият случай, законодателите рядко
правят повече отколкото биха направили принудени от различни обществени движения.
Един консервативен режим под натиска на независими радикални движения често
отстъпва повече от един либерален режим, който знае, че може да разчита на
съществена подкрепа. Ако хората постоянно толерират по-малката злина, всичко
което управляващите трябва да направят при всяка ситуация заплашваща властта
им е позоваване на опасността от по-големи неправди.
Дори и в редките случаи когато “радикален” политик има реалния шанс да спечели
изборите, целият къртовски труд на хиляди хора за неговата кампания може
да отиде на вятъра за нула време, поради някакъв тривиален скандал в личния
живот на кандидата, или пък ако той непреднамерено каже нещо неразумно. И
ако все пак той успее да избегне тези клопки и изглежда има силата да спечели,
възможно би било да прояви склонност към отбягване на полемични изяви поради
страх да не настрои срещу себе си колебаещите се избиратели. Ако действително
бъде избран, той почти никога не е в позиция да осъществи реформите, които
е обещавал, с изключение може би чак след години на съгласуване и договаряне
със своите нови колеги, което пък му дава добър повод за извинение да преразгледа
първоначалните си приоритети, правейки всякакви компромиси, необходими за
да запази служебното си положение за определено време напред. Общувайки с
богатите и власт имащите, той си оформя нови интереси и нови разбирания,
убеждавайки сам себе си, че заслужава някои допълнителни привилегии след
толкова години в служба на добри каузи. Най-лошо от всичко е, че ако той
евентуално успее да прокара някои “прогресивни” промени, този неочакван и
обикновено тривиален успех се превръща в доказателство за “голямата полза”
на избирателната политика, примамвайки още повече хора да прахосват потенциала
и енергията си в предстоящи кампании.
Текстът на един парижки графит от май 1968-а гласи: “ГЛУПАВО Е ДА СЕ ПОДЧИНЯВАМЕ НА УПРАВНИЦИТЕ, ДАЛЕЧ ПО-ГЛУПАВО Е САМИ ДА СИ ГИ ИЗБИРАМЕ!”