Борко посочи към кемпа и спокойно каза:
- Виждаш, почват се знаците.
По средата на ливадата, на която спахме, Оуен описваше с изпънати ръце кръгове.
Това значеше, че морнинг циркъл започва. Очаквахме го. Но не искахме да участваме!
С Фиданка седяхме на гредите пред входа на лагера. Усмивката, която обикновено
светеше на лицето й, беше угаснала, очите й бяха намръщени, хубавото момиче,
което до тоя момент познавах, някъде беше изчезнало. Споделях напълно мнението
й за morning circle. Но не си правех илюзии, че нещо може да се промени.
4/5 от групата държеше сутрин да си приказва врели-некипели, а на който не
му харесваше - да си кара колелото сам! Надявах се да си го карам с Фиданка,
но… не се получаваше. Фиданка искаше да промени идиотския режим за каране
в групата. А също да кара след водача. Водачът бележеше пътя като чертаеше
със спрей или тебешир стрелки по асфалта. А на morning circle обясняваше
маршрута. Чудех се дали Фиданка не иска да кара с Оуен. Притесненията й за
пътя ми се виждаха несериозни. Макар да “причах српски” по-зле от нея, бях
сигурен, че не може да се загубим. В крайна сметка тя седеше упорито до мен,
гневно кореше разтакаващата се група и не се поддаваше на опитите ми да я
придумам да тръгнем. Сам не ми се въртеше. Наблюдавах с примирение как слънцето
се издига в безоблачното небето и от минута на минута сипе все повече жар
върху лъсналата равнина на Смердевска паланка. Чакаха ни повече от 70 км,
докато изкачим планината Рудник…Ами каквото, такова.
Отново българите проявявахме характер. Как пък всички останали ще правят
morning circle, само ние не! Същото като с кимането на главите. Всички кимат
по един начин за “да” ние обаче кимаме тъй за “не”.
Борко беше нарекъл сутришните кръгчета – индианските знаци. Тези кръгчета
за пръв път бях видял на протестите в Прага. Тогава ми бяха харесали, позволяваха
на съвсем непознати хора да си кажат един на друг каквото мислят. Но да се
правят сутрин, когато колелото само “отмята километрите”, въздуха е прохладен
а на теб ти идва да запееш…е…! Сутрешното кръгче приличаше на индиански знаци,
понеже когато някой говори, другите нямат право да го прекъсват на глас.
Могат обаче да ръкомахат по различен начин, за да изразят съгласие, отрицание
досада и друго. В резултат на това, хората се държаха леко странно и ако
някой външен човек ни видеше можеше да си помисли, че не сме у ред. Не стига
че вегетарианци, ами и тия ръкомахания. Реда обаче си беше ред, на тия кръгчета
се определяше кой ще влачи трейлерите , кой ще готви, кой ще чисти след ядене,
кой ще купува продукти и други организационни неща. Ако не участваш в тях,
значи не ти пука и кръшкаш. Макар да не исках да кръшкам, участието в индианските
знаци ми се виждаше тъпо.
Напъвах педалите нагоре по баира и бавно настигах Хинека. Тя караше добре
и трябваше доста да се постарая. Още не си бяхме поговорили за запознаване,
а сега имаше възможност. Разговора не течеше кой знае как. Нанагорнището,
слънцето и многогодишните дупки в пътната настилка не предразполагаха към
словоохотливост. След дежурните въпроси кой от къде е и как е влезнал в контакт
от нямане на нищо по-интересно за казване най-сетне я питах какво мисли за
сутрешните кръгчета. Имах малка надежда че Хинека също няма да ги одобри
понеже и тя обичаше да тръгва рано и винаги беше в първата група. Но холанското
у нея все пак взимаше връх и тя се впусна да ми обяснява колко демократични
и необходими са тези “срещи”. Всъщност “срещи” беше подходяща дума, явно
западняците имаха нужда от срещи, за да си кажат каквото имат за казване.
Слушах я с половин ухо, мислейки безрадостно за разликата в манталитетите
между тях и нас, ала нещо трябваше да се говори и аз на свой ред взех да
й излагам доводите си против.
Ами какво ще стане ако човека, дето трябва да запали огън, пукне гума и дойде
последен? Другите ще седят, ще прелистват списъка от сутринта, ще казват,
че човека е пукнал гума и огън няма да има и ядене също? Че добре, щом толкова
държат на тия кръгчета, що не ги правят вечер, че да има време сутрин да
се кара. Ето аз обикновено не закусвам. Защо трябва да се мотам 3 часа, догдето
дойде благословията за тръгване и слънцето блесне в небето. И без това всеки
кара колкото и както може. На това естествено тя ми отговаряше, че иначе
всеки ще си готви сам, че няма да сме група, че трябва да се знае колко и
какви продукти да се купят за всички, че нали за това хората, които поемаха
задачите са доброволци (вдигат ръка на морнинг цирк) и биват вписани в тефтера).
Сега идваше нанадолнище и макар земното ускорение за всички да е еднакво,
по-тежките все пак се движат по-бързо. Та оставих Хинека назад и вятъра удави
нейните доводи за демократичността. Западняци – всичко да организират и
заплануват. Нищо не могат да оставят на случайността или на само себе си.
Не виждах кое може да ми попречи да седна да ям с хората, на които им се
яде, а не всички да ходим заедно с тарелките към казана. Що за армейски порядки?
Или ако искам да ям с някого, трябва да го запланувам още от по предишния
ден?
Нанадолнището свърши и преди да почне следващия баир, шосето минаваше край
чешмичка. Като си колоездач току така не можеш да пропускаш чешмичките! Хинека
ме настигна, също спря, но вместо да дойде при водата, почна да се взира
в тревата на крайпътната канавка. Май колоездачите в Холандия не си падаха
по чешмички. Когато с мокра глава, пръхтящ от удоволствие отидох при нея
тя се занимаваше с цяло котило няколко седмични котенца. Котетата мяукаха
отчаяно и по всичко изглеждаше, че са останали без майка. Тъжна гледка. Без
мама маца те нямаха шанс.
Нямаше какво друго да им дам освен малко бисквита. Но с току що наболите
си зъбки те не можеха да я ядат. Да ги вземем с нас беше изключено, може
би пряко сили едно щеше да се смести на дисагите над задната гума? Ами ако
падне? И как щях да се грижа за него – в група на вегетарианци? Както и да
го мислех не се получаваше. Когато най-сетне тръгнахме, едно от котетата
се опита да припка след колелата. Хинека се връща няколко пъти, за да не
го остави на пътя. Но това беше невъзможно. Котето инстинктивно чувстваше,
че го харесваме и се препъваше след велосипедите. Продължихме пътя си, a
нажежената планина ми изглеждаше като от филма Breaking the waves.
Оказа се обаче, че Бен бе разрешил проблема. Поне на първо време. Бе взел
котенцата в една дървена касетка в трейлера. И на обяд цялата група се изреди
да ги храни с мляко, с намерена от някъде спринцовка.
Всичко изглеждаше прекрасно, могло е все пак да се направи нещо и те да останат
живи! Но грижата за петте мъничета все пак се оказа непосилна за нашата колоездачна
група. Най-малко за това, че никой не можеше да ги храни 6 пъти дневно, а
и трейлера все пак бе мястото за храната ни, не за котки. Постепенно мненията
в групата се разделиха. Някой казваше, че не можем да ги оставим на пътя,
друг, че хората при които нощуваме не ги искат, трети, че не се грижим както
трябва за тях. Естествено всеки бе прав и така докато един ден се разбра,
че котенцата повече не са с нас… Така и не разбрах дали ги бяхме забравили
или оставили. Все пак, ще ми се да вярвам, че им помогнахме и че това е от
значение.
Колелото ми бе обърнато наопаки. Флориин отново центроваше задната ми
гума. Румънецът седеше на асфалта и леко завърташе джантата с лявата си ръка,
докато с дясната отпускаше, или затягаше съответната спица. Макар да ми бе
обяснил търпеливо кога спицата трябва да се отпусне и кога да се натегне,
цялата работа ми се виждаше мистерия. Мислех си, че ако се хвана сам в края
на краищата ще се оправя, но знаех, че и вечерта щеше да си замине. Тъй приятно
е да мързелуваш вечер след цял ден въртене по шосетата. Наблюдавах със симпатия
Флорин, който, забравил всичко друго, вглъбен, без да бърза, проверяваше
спиците една по една. Те двамата с Майк (Майк бе швед) бяха велосипедния
сервиз на biketour-а. Трудно беше да се каже кой е по-добър майстор. Никога
не ги видях да поправят велосипед заедно, макар двамата да бяха колеги в
Тимишоара, да се познаваха отлично и да бяха приятели. Флорин бавно и спокойно
оглеждаше колелото, а после без да бърза все така търпеливо настройваше и
опипваше механизмите. Майк беше различен. Той също се концентрираше напълно
и преставаше да мисли за околния свят, но движенията му бяха бързи, напрегнати,
на пръв поглед дори припряни. При все това точни и сръчни. Предполагам различния
им начин на работа не им позволяваше да действат заедно. Няколкото пъти,
когато се случи двамата да се въртят покрай едно и също колело, този, който
не се бе наел да го оправя, гледаше и само когато беше помолен, казваше какво
мисли. Случи се обаче при мен да дойде и Дърк. Дърк беше типичен немец, подхващаше
всяка работа с ентусиазъм, добронамереност, себеотрицание и методичност.
Това вдъхваше доверие и го превръщаше в надежден приятел. Но моето колело,
което беше рожба на хипермаркетите, на хубавия дизайн, некачествените части
и ниските цени, очевидно искаше по-различно отношение. Праволинейността на
Дърк не му позволяваше да оцени балканския начин на мислене. Че е по-добре
едно нещо да работи някак, отколкото да не работи въобще, след като не може
да бъде както трябва. Че спирачката може да е малко хлабава, когато джантата
поради лошото качество не може да се центрира идеално. Той се зае с колелото,
покара го, постави диагноза и се хвана да го поправя. Получи се, което можеше
да се очаква – спирачката не издържа и ръкохватката при кормилото се счупи.
Не ми беше все едно. Утре трябваше да търся отново велосипедния майстор в
Ниш, който днес не намери време за колелото ми и чак после да последвам
групата към футболния стадион на село Равна Дубрава… Но, каквото – такова.
Дърк беше сконфузен от резултата на своите действия и ме уверяваше, че утре
сутринта ще оправи нещата. За съжаление нямаше как да му дам друг шанс.
След като Милан каза няколко уводни думи, за времетраенето на бомбардировките,
какво и къде е било бомбардирано започна да говори как хората са се отнасяли
към тях – в началото с изненада и неразбиране, по-късно със страх а още по-сетне
с примирение и безразличие. И тук стана на въпрос как е започнало всичко,
защо се е случило, кой е виновен и workshop-а постепенно се превърна в караница.
Никак не беше чудно, че каращите се страни бяха най-вече от състава на бивша
Югославия. Колкото до западняците, те слушаха гюрлунтията съсредоточени,
изумени от неочаквано развихрилите се страсти и естествено нищо не схващаха.
И ситуацията приличаше точно на тая, която доведе до войната в Косово. Е,
ние претендираме, че сме “еколози”, което предполага и някаква толерантност
към мнението на другия, та след няколко забележки с миролюбив тон, дискусията
не успя да се превърне в ръкопашна схватка и напрежението край огъня се поразсея.
На другата сутрин явни следи от омраза нямаше и по този начин biketour-a
премина през поредното си изпитание.
Нямам желание да ви говоря за атомни бомби. Critical mass се наричаше всяка
групичка на брой повече от 3-ма души, която е решила да протестира за нещо,
пред някой или по повод на. Освен карането на колела това бе нашата друга
главна задача. Всеки протест беше предварително организиран и донякъде съгласуван
с тамошната градска администрация. Имаше за цел да подпомогне местните еколози
при поставянето и защитаването на техните искания и идеи. Вiketour-а и участниците
в локалната екологична организация се явяваха гръбнака на протеста. Към тях
често се присъединяваха и някои граждани, най-често нямащи какво друго да
правят и привлечени от шума и зрелището. По такъв начин обикновено се събирахме
около 100 човека, повечето от които на колела. Често пъти настоявахме за
създаването на велосипедни алеи и за градове без коли. Но в София протестирахме
срещу планираното изграждане на ски писти в района на Банско и на територията
на национален парк Пирин, намиращ се под защитата на ЮНЕСКО.
При тези изяви аз се чувствах съпричастен с идеите, които защитавахме
и прекрасно съзнавах, че този е един от начините за тяхното постигане. Липсваше
ми обаче тъмно зеления устрем на моите приятели. За мен протестите бяха еднообразни,
лишени от конкретика и честно казано скучни. Ето например дори момичетата
от Литва, които все пак назнайваха руски, колкото и да се стараеха при раздаването
на брошурките, не можеха да обелят една дума на сръбски или български. Няма
нужда да говоря за англичаните, швейцарката и т.н. Освен това всички ние
утре си отивахме и оставяхме местните хора насаме с техните си проблеми.
Кого в такъв случай можехме да запалим с нашите идеи? Не малка роля играеше
и факта, че често акциите се случваха вечер, след по-къс или по-дълъг преход
и ние отивахме на тях с добра воля и чисто сърце, но претоварени от нуждите
и впечатленията на изминалия ден… Едно нещо обаче на демонстрациите не можеше
да се отрече, в тях biketour-a намираше своето собствено "аз". Нито кръгчетата,
нито workshop-ите, съвместното ядене и спане не успяваха да ни сплотят така,
както една акция превърнала се в купон. Едва там всеки забравяше за огромните
различия, които съществуваха между нас и под погледите на чуждите хора търсеше
подкрепата и разбирането на другите в групата.
Колоната отмяташе дните и километрите. Аз лично не стигнах до Синеморец, където щеше да бъде ЕКОТОПИЯ-та. Напуснах групата в София, защото отпуската свърши и трябваше да ходя на работа. София е голям град и не бях единствения, който си тръгна. Някои обаче продължиха. А други тепърва започнаха… Пожелавам им да стигнат мястото, където сигурно вече няма да има немци, румънци, англичани и други. Надявам се там да има просто хора и те да си говорят на език, на който да се разбират. Всъщност аз съм реалист човек и много не вярвам, че такова място съществува. Но кой знае. Макар тази отпуска да не си бях в родината, все пак се чувствах като в къщи – в Сърбия…
Тодор Недков.