Това лято се провеждат верига от лагери по границите: в Полша близо до границите с Украйна и Словакия; в Италия на брега на пролива, отделящ я от Албания; в Мексико на границата с Щатите; в Германия на границата с Полша.
В Киев кампанията започна с анархистко присъствие (по-точно един анархист) от Тигри-Нигри; но скоро след това се включиха хора от още няколко различни групи (в това число и абсолютно аполитични), анархистите се оказаха в малцинство. Лагерът в Полша започна на 13 юли. В този ден ние проведохме в Киев подвижен пикет пред четири посолства. Целта му беше - 1) да изкажем протеста си срещу античовешката политика "Крепостта Европа", да привлечем вниманието на обществеността към проблема и т.н., вие знаете; 2) да привлечем вниманието на масмедиите към бъдещите лагери в Европа; 3) да се повеселим. По принцип се получи. Натворихме различни крещящи бутафории - гранични бариери, погранични кабинки, напечатахме "Визи за влизане във всички страни" и, разбира се, листовки.
Пикетирахме посолствата на Чехия, Словакия (тези страни въведоха визи за гражданите на Украйна), Италия (там редовно потъват "нелегалните" имигранти + там ще има лагер) и Полша (също заради лагера). На пикета имаше 20-30 души, което за нас е много, при това, народ предимно весел и млад. Прескачахме през бутафорните бариери и пролазвахме под тях, раздавахме визи на преминаващите (ако някой иска можем да му изпратим образец от тях) и връчихме обръщения на посланиците.
Нямаше много продажни уроди, журналистите общо взето бяха на наша страна. Попаднахме в новините на три телевизионни канала, в един от централните вестници и по радио BBC.
Пет киевчани участваха в полския лагер. Болшинството от хората там бяха от полската Анархистична Федерация, но имаше и немци, холандци, белоруси, руснаци, финландци, словаците пристигнаха нелегално през границата1. Общо имаше около 100 души. В началото времето беше хубаво. Лагерът изглеждаше офигенно: няколко транспаранта, знамена, прически - можете и сами да си го представите. Бяхме предимно младежи, но в лагера имаше още и две деца - на една и на три годинки, един шейсетгодишен дядо с професорски вид и две големи анархистки кучета. Накратко, един такъв междугалактически номадски табор.
Половината бяха вегетарианци, имаше и вегани, есперантисти, ALF-овци (Animal Liberation Front), феминистки, скуотъри; такива като нас бяха малко.
Лагерът продължи осем дена, активните действия се състояха на 15, 17 и 18 юли
На петнайсти в съседното село пикетирахме местното управление на пограничната стража: беше много яко. Удряхме тъпани, скандирахме на пет езика (най-много ми харесаха два девиза: "Депортирайте политиците" и "Не хващай брат си за пари", на полски те звучаха ритмично), облепихме вратата на заставата с коприва, а след това запалихме самоделно направената червено-бяла погранична бариера и я хвърлихме зад оградата, в краката на граничарите. Е, помислих си, това ще бъде края, та наоколо беше пълно с полицаи и граничари. Но не, те се държаха сдържано и никой не пострада. А вечерта на общолагерния разбор, немците казаха: "Скучна акция стана, много тиха". Охо, мисля си: какви ли ги вършат в Германия?
Най-върлият ден беше седемнайсти. Него ще го помня цял живот. Съвсем сериозно.
В навечерието ние предупредихме граничарите, че ще се "промъкнем" - ще устроим демонстративно нелегално пересичане на границата. При обсъжденето на бъдещата акция няколко души бяха твърдо решени да пресекат кордона и да съборят пограничния стълб, дори и ако за това после се наложи да лежат в затвора (по полските закони за това дават до две години). Но болшинството реши да не се правят такива провокации, но и да не се отстъпва. На сутринта всичко беше ужасно: проливен дъжд, студ, разкаляни пътища. От сто души към границата се решиха да тръгнат по-малко от четиридесет. Някои бяха прогизнали, други се изплашиха. Първите няколко километра вървяхме по асфалт, после започна изкачването в планината.
Точката където се съединяват трите граници, накъдето се бяхме отправили, се намира на височина около хиляда и триста метра. Пътечката, водеща в планината се беше превърнала в ручей. Глинеста почва - много хлъзгава, малки камъчета се сипят изпод краката. На места - стръмнина до 60 градуса. Плющи дъжд. Няколко души бяха принудени да се върнат, останалите пълзят. Около три часа силно физическо напрежение - и към него се добавя психологическото: изкачваме се на върха, изморени, мокри, премръзнали и виждаме, че там ни чакат хора в униформи. Всички с автомати и с кучета със свалени намордници. Честно да си кажа, това беше шок. Високо в планината, никакви журналисти, никакви свидетели, мъгла. Ако бях вярващ - щях да се помоля. Впрочем, нататък беше по-лесно. Наложи ни се да преминем още около половин час по гребна на планината. Ту нагоре, ту надолу. Граничарите вървяха мълчаливо, паралелно с нас, във верига, не говореха и не реагираха. В крайната точка от нашия маршрут ни чакаха още около двайсет души в униформа. Общо взето те бяха двойно повече от нас. Накрая ние стояхме пред граничния стълб, а около нас в плътен кръг стояха войниците и двама цивилни с камери. Да се промъкнем през границата в такава ситуация беше просто невъзможно, така че ние просто разгънахме транспарантите, облепихме стълба с лепенки и малко попропагандирахме войниците. Нещо от сорта: нима ви е приятно да се занимавате с това, харчейки народни пари? По-добре украинците свободно да идват при нас - доставят ни водка и т.н. А после чрез мегафона заявихме, че преди няколко часа група наши приятели без много шум е пресякла полско-украинската граница и се е върнала през словашката (всъщност, това е напълно възможно и даже не е трудно), а ние само сме отвличали вниманието.
Весело се получи. След това тръгнахме обратно и два часа и половина войниците се движеха заедно с нас - контролираха ни.
Общо взето, акцията завърши наравно: ние капнахме и измръзнахме - те капнаха и измръзнаха; не успяхме да пресечем границата, но привлякохме общественото внимание към кампанията (на следващия ден излезе съобщение във вестниците).
Плюс това измамихме тези рейнджъри - те навярно си мислеха "службата ми е много трудна, катеря се по планините, ще има с какво да се хваля пред момичетата" и изведнъж идват някакви си гражданчета и в най-проливния дъжд съвсем нормално преодоляват същия маршрут. В някои отношения някои от граничарите дори, някак си, започнаха да ни уважават. Това също не е маловажно.
След похода никой не се разболя и никой не се напи. Въобще за не видях нито един пиян човек в лагера през цялото това време.
На следващия ден, отново под дъжда, пикетирахме строителството на някакво здание, предназначено за граничните войски. Разбира се, строителите налитаха, но минувачите се отнасяха добре. Въобще местните често се изказваха в подкрепа и на лагера, и на акциите, и на самата идея "No Borders". Предубедено и агресивно поведение аз не видях нито веднъж, а одобрение виждах нееднократно. Възможно е да беше така, защото повечето местни жители са предимно етнически украинци и в Полша често ги дискриминират на битово равнище.
Накратко казано, лагерът, като цяло, беше купонджийски.
По обратния път минахме през полски и украински провинциални градчета и те целите бяха изписани и облепени със скинарски и фашистки надписи... Но това вече е друга тема.
No Borders!