Патриотизмът е един друг образ, под който се явява "злокобният исторически
фантом", второ преработено и светско издание на религията. Това е новото
вероизповедание - религията на модерната държава. Богът тук взема по-материализирана
форма и се нарича "родина". Болшевишкият вариант на патриотизма е малко
видоизменен, но същността е запазена. Разликата от класическата форма на
буржоазния патриотизъм е тази, че "родината" се представя в две степени:
първа степен - "голямата родина", "Отечеството на пролетариата", сиреч
Московската империя и втора степен - "малката родина", монопол на всеки
сателит, който вярва и се кръсти в кремълските богове. Еднобожието се превръща,
"еволюира" към многобожие.
Безвластието отрича както едната, тъй и другата, и всички религии по същата логика, по същата необходимост, тъй като всеки култ, всеки идол, всеки фетиш е отрицание на човека, на неговата свобода, на неговия морал, на неговото достойнство и на неговите неотменни права.
И патриотизмът, както вярата в Бога, има естествен произход. Той черпи първите си хранителни сокове от едно чувство, което е характерно и за животните, чувство на привързаност към своята среда. Това е естественият, пьрвичен патриотизъм; "една инстинктивна, машинална и напълно лишена от критичност привързаност към колективно взетите битови, наследствени и традиционни привички, и една омраза също тъй инстинктивна и машинална против всякакъв друг начин на живот; обич към своите и своето, и омраза към всичко, което носи характер на чуждо" - както казва Бакунин. Едно чувство, което се проявява двойствено: чувство на колективен егоизъм, от една страна, и на отрицание, на война, от друга страна.
Колкото примитивно и диво да се проявява този естествен патриотизъм, той не е играл такава пагубна роля, както оня патриотизъм, който, свързан със създаването на националната държава, се превръща в религия. В първия случай той се явява един реален факт, докато във втория случай се превръща в принцип, в доктрина, в идеал и е преподаван, разпространяван, насаждан и култивиран съзнателно и системно. Реален факт на ограничена и затворена солидарност, отговаряща на една степен на развитие, при която не може да се очаква и иска повече от това, което животното-човек е способно да даде, патриотизмът е превърнат в принцип и въздигнат в национална религия. Той се превръща в отрицание на самата солидарност и в постоянна заплаха за всеобщия мир, за свободата на човека, за справедливостта и за самото чувство на справедливост между хората дори в пределите на малкия и ограничен колектив. Двойственото чувство на обич и изключителна привързаност от една страна и едновременно с това на омраза, когато патриотизмът става доктрина, преподавана от висотата на професорската катедра. Тогава омразата към чуждото става преобладаващ елемент в съдържанието му и задушава проявата на обич и на привързаност към своето и своите. Не трябва да се забравя, че човекът е животно и колкото повече се култивира първичната му животинска природа, толкова повече у него вземат превес отрицателните инстинкти. Патриотизмът като религия на омразата към чуждото е най-мощното средство за озверяване на човека.
Но патриотизмът не е само едно първично, естествено чувство на "колективен егоизъм". В съвременния му вид на национална религия тази естествена първичност почти напълно се губи, нея само изследователят на произхода на патриотизма може да констатира. Тя се замества от интереси - икономически и политически, и от фанатизъм. В тази форма именно патриотизмът е обект на критика, на атаки и на отрицание от страна на безвластниците. Защото икономическите и политически интереси, които патриотизмът представлява, и фанатизмът, който му дава силата на масова упойка, са необходимите условия, без които съвременната модерна национална държава не може да съществува, независимо от това, дали се нарича и е демократична, буржоазна, "социалистическа" или "пролетарска".
Кои и какви са тези интереси, какъв е и как се проявява този фанатизъм?
Икономическите интереси се състоят в изключителното право на владение на дадена територия, което се основава на "исторически права", сиреч на първенството в завладяването, в заграбването - правото на силния, или на необходимостта от "жизнено пространство", сиреч правото на нахалния. Икономическите интереси се състоят още в изключителното право да се владеят и използват подземните и надземни блага на тази територия и в ламтежа и възможността, осигурявана чрез разпалвания патриотизъм, да се завладяват под един или друг претекст и чужди, често дори далечни земи с техните естествени богатства. Най-после, тези интереси се състоят и в стремежа да се завладяват чужди пазари и да се запазва вечно монополът на завладените в миналото пазари на евтина работна ръка и на обезправени консуматори.
Политическите интереси са представлявани от глутницата паразити на държавния апарат, като се започне от тези, които държат кормилото и желаят да господствуват възможно по-широко в света - политици, дипломати и генерали, църквата с нейните мисионери, и се стигне до последния бюрократ, който в разширяването на "родината вижда възможност за по-високо котиране на пазарната стока, каквато представляват неговите "услуги".
Едните и другите интереси не са интереси на народите, затворени в дадената територия, и не представляват в никаква степен първичния "колективен егоизъм", защото съвременното общество - буржоазно-капиталистическо или болшевишко-"социалистическо", без разлика е разделено класи - на привилегировани и обезправени. Икономическите и политическите интереси, за които става дума тук, са само на първите - привилегированите, докато отечеството на вторите е общо с онези, които са или стават жертва на тези интереси в "чуждите отечества".
Поддържането на тези политически и икономически интереси не е възможно без отравяне съзнанието на хората посредством патриотичния фанатизъм. Същият се състои в системното насаждане и поддържане на заблудите за предимствата на "своето" и "своите" пред всички недостатъци на "чуждото" и "чуждите". Така слънцето, земята, въздухът, водата, планините и езерата, горите и полетата са красиви и благодетелни изключително отсам граничните линии. Отвъд е само грозота и мизерия. Историята е само подвизи и величие, народният бит и творчество, наука, изкуство и култура са съвършенство при едно условие, че те са "наши". "Чуждата" история не е нищо друго, освен подлост, предателства, диващина, варварство, "византийщина", падение. Отвъд граничните знаци няма творчество, изкуство, наука, култура. Отсам - само победи, оттатък - само поражения. Отсам - гении, оттатък - идиоти. Мъчно ли е да се поддържат тези заблуди и чрез тях да се разпалва един фанатизъм на национално самооблъщение, самообожаване, на национално високомерие и на презрение към чуждите народи, към които омразата е толкова по-голяма, колкото те са по-близки по история, култура, бит и национални особености, по-близко разположени до граничната линия - когато с тях започват да се пълнят главите и да се тровят сърцата от най-ранна възраст? Един път поставени в семейството и училището, казармата, църквата, театъра, киното, радиото, пресата основите на този фанатизъм лесно могат да го поддържат и разпалват, култивирайки омразата към "чуждото", която взема връх над благородните прояви у човека и се превръща в омраза и към тия от "своите", които не могат и не искат да бъдат слепи. Така се разкъсва всяка солидарност между хората като хора.
Ето това е патриотизмът-религия. Безвластието, като го отрича, му противопоставя друг принцип, който също има естествен поризход и се корени в едно чувство, което макар и задушавано от вековни предразсъдъци, е също тъй естествено и дълбоко, ако не и по-дълбоко от първичната привързаност към "своето" - любовта към ближния, към човека. Този принцип, противен на тесния и задушаващ патриотизъм, е интернационализмът, който се издига по стълбицата на културния и човешки напредък до висините, присъщи само на човека, престанал да бъде горила, защото в черепната му кухина се ражда мисъл, позволяваща му да види солидарността и общността на интересите си с тези на всички хора по земята.