Понякога в тези последни години на моя живот, изпълнен със страдания, болки и оскъдни радости, аз се взирам назад в моето минало, за да срещна в паметта си образите на любимите и близки хора, за да преживея отново и отново случки, събития, срещи, разговори ... И да потърся може би малко огън в пепелта, “в спомена на златното огнище”. Тогава аз разбирам, че винаги почти ежедневно, с мен е вървяла и тя, песента. Била съм нейна пленница през целия си живот и все още усещам в сърцето си магическата и сила.
Често в паметта ми неволно прозвучават думите на една източна мъдрост: “Това което е - не е ; това което ще бъде - няма да бъде; Само това което е било е било”. Тези думи будят философски размисли и прозрения, но на места навяват и някои съмнения. Защото знем че песента е била, и ще бъде с мен през останалите дни до края. Хубавата песен, моя верна спътница в радост и тъга, в неволя и житейски несгоди, на илюзорна свобода и под милиционерски ботуши.
Дълго звучаха през годините в душата ми тези песни, които бях събрала и съхранила в моята фонотека, кодирана някъде в главата и сърцето ми, когато в един пределен момент осъзнах че всичко е подвластно на времето, с изключение може би, човешкия стремеж към щастие и свобода, че паметта отслабва и тогава реших да си ги запиша, за да не ги забравя. В две тетрадки събрах повече от петнайсет песни. Някои от тях се знаят само от малцината стари анархисти и трябва да бъдат запазени за поколенията. Далеч съм от мисълта, че това е всичко което съм пяла и обичала.
Спомените отново ме връщат в онова кошмарно време на моята младост, когато опознах осезателно силата на истинското приятелство и магическото действие на песента. Приятелството и песента! Бисерите на скъпоценна огърлица. Те ни помогнаха, на мен и на моите приятели да оцелеем не само физически, но и до се съхраним като хора, без да опетним съвестта и сърцата си с недостойни мисли, чувства и дела.
Позната с облагородяваща и покоряваща сила на песента и на музиката изобщо, аз ще се опитам да разкажа само няколко откъслечни спомени за тяхното въздействие в “богоугодните” заведения, които болшевиките ни предоставиха още в първите няколко години от идването си на власт.
Арестуваха ме два дни след моя другар Желязко Петков - Жак в неговото родно село Каравелово, Ямболско. Беше 18 или 19 декември на 1948 г. Снегът заваля след като го откараха и затрупа къщите, дворовете, полето. Никога дотогава не ме беше притискала неговата студена безнадежност. Участъкът в Елхово, етапните в Ямбол и Бургас и ето ме в София, пеша в етапно до тръгването на влака до Перник. А там, на стената, Василка Трендафилова се беше обезсмъртила с едри печатни букви: “Хладилник за човешко месо” и се беше подписала. Ясно! Държавна сигурност се беше разшетала да прибере в разтворените си хищни железни пазви анархистите в цяла България, преди очаквания пети конгрес на партията след което обявиха вероломното предателство на Трайчо Костов.
В пернишкото околийско управление в една съвсем малка килия, където за най-голяма радост се озовах в прегръдките на Цеца Джерманова - моя верна другарка. И пернишките ни другари бяха в околийското, но бързо ги отправиха за “Куциан” и “Богданов дол”. Всяка вечер прекарваха през тази зловеща, още през фашистко сграда, групи анархисти и ние следяхме с помощта на един много добър милиционер - Котев, дали ще мине с другите и моя Жак. Викахме му Жак с ямурлука, защото когато го арестуваха, моят свекър му даде стария си ямурлук да се топли. Но тъй и не се появи той, защото го съдиха и беше в София.
Дните в килиите се влачеха едва, едва... Ние по цял ден лежахме на тесния дървен нар, завити с шарената вълнена черга на Цеца и моето тъничко одеало, така с дрехите си. Беше много студено. За какви ли щуротии не си приказвахме! За женитбите си, за майките си, за мъжете си. И двете бяхме младоженки на 20 и 23 години. Нито ни викаха, нито разпитваха, плакахме само веднъж. Аз имах грип. Боляха ме слабините и плачех, че няма да имам деца, а Цеца се сети, че на сватбата нейната майка и била дала за чеиз само два селски тъкани чаршафа и я накарала сама да си оплете дантелите. И лееше безутешно сълзи . . . “Глей му акъла, па му крой капата”!
И тогава, отекчени до смърт, отвратени от условията и тегобата, написахме на стената с молив стихотворението: “Свобода що е това? Аз не знаех . . . Дали беше от Сако или от Ванцети, вече не помня. А щом ни пуснеха една по една до тоалетната от прозорците ни връхлитаха бригадирски и партизански песни, за изгрялата зора на свободата над нашата, скъпа, млада и нова родина” и техните мелодии заливаха улиците и площадите на миньорския град. Какъв Парадокс!
Но ето, че и ние запяхме любимите си песни и ни стана леко и приятно на душата. Имахме богат репертоар от най-различни песни. Революционни, народни, лирични. Цеца обичаше да пее Кралимарковите песни, които аз много харесвах. Те са толкова оригинални! А когато подхванехме Ботевите забравяхме къде сме и какво ни очаква. Забравяхме за ченгетата и началствата. И Котев, който ни бе слушал, очарован от мелодиите и думите на нашите песни ни молеше да бъдем внимателни. И всяка вечер, когато беше дежурен, а чиновниците и другите си бяха отишли, той отваряше вратата на килията и ние изпявахме великолепния си концерт, за което той ни благодареше, а и ние нему. И така цял месец. Пяхме много и във влака, предимно Ботеви песни от Перник до София. Купетата бяха открити, хората ни гледаха и слушаха, а милиционера се свиваше на пейката и тихо ни молеше: “- Пейте други песни, за любов например”! Каква ти любов тука? Ние отивахме на заточение.
На път за Босна - тутраканско. Ясен слънчев януарски ден, без сняг. Пет момичета придружени от милиционер вървяхме по пътеката през нивята и овощни градини, която ще ни отведе в ТВО-то край с. Бащино. Мария Гачева познава шарената черга на чичо си, метната на оградата да се проветрява. “Тук е и чичо ми, тази черга е негова”. По-нататък на една височина милиционерът ни посочи в далечината лагерното убежище. В ушите ни още звучат думите на Тодор Костов, началник отдел за политическа просвета на въдворените във всички добруджански лагери: Ножарово, Босна, Бащино, Кофалджа, Главаниц, Заград. "Ако не се поправите и не следвате съветите на управата, а проявите предпочитание към приятелството на Лиляна Пиринчева, която е там, никога няма да излезете на свобода!”.
Цеца спира, оставя до краката си мизерния си багаж и с присъщия си хумор декламира: -Хайде, стига, тука спрете и земята целунете, дето ще мреме!” А сините и очи искряха от смях и сълзи. Защото когато тя се смее, винаги очите и сълзят. “Докле е младост всичко е шега”. Но тази шега ни излезе солена...
С какво ли не свиква човек? Около 100, 150 жени натъпкани в няколко стаи, приспособени за такива като нас, след като са били конюшни. Две трети от жените са изпратени по административна линия, както се изразяваха тогава. За проституиране, за кражби, за незаконно съжителство, за връзки с чужденци. Останалите сме политически. Всички без определен срок за престой. Въшки, краста, венерически болести, туберкулоза. Банята е казан самовар. Затопляме го с царевични стъбла. Курните са дървени и в тях перем и в тях се къпем. Обеззаразявахме с калиев химерманган. Беше страхотно преживяване. Тежка полска работа с непостижими норми под милиционерски надзор. Глад, студ ,дъжд и пек. Страшен глад и непосилен труд. Клюки, доноси и “партенки” ... Наказания, черна рота и карцер. За връзка с близките цензурирани пощенски картички с десет реда, веднъж седмично, после месечно, после на три месеца веднъж. Но повече от нещастните “административни” нямаха на кого да пишат или да получават полагаемият им се колет за месец. Някои от тях не се явяваха на сутрешна проверка с оправдание за болки и неразположение. Но не им обръщаха внимание и насила ги изкарваха на работа. За месечния цикъл нямаха нищо. Дори парцали. Излизаха така отзад с кървави петна на полите лете, защото през студените зимни дни стражарските дрехи, които носехме скриваха всичко. Крадяха оскъдното ни бельо от простора, макар да знаеха че и ние не сме кой знае колко по-добре от тях. И все пак се справяхме някак си.
Много са несгодите в битовите условия, неприятностите, в които живеехме. Не мога да опиша в настоящето изложение всички страдания, които сме преживели. Но имаше и комични моменти, арменски анекдоти, които Елена Софийска - Гарито, разказваше като същинска артистка. Имаше и смях. Младежта все пак си иска своето.
Още в първите дни след нашето пристигане в лагера, в тази отвратителна обстановка на помощ ни дойдоха ПЕСНИТЕ и бързо създадените приятелски връзки по афинитет. Анархистките бяхме малко, но в сърцата си носехме силен бунтарски заряд. Скоро нашите песни екваха при всяко тръгване на работа зиме и лете. Пееха с нас всички политически и административни. Все наши любими, революционни маршови песни: Интернационала, Трудовата Марсилеза, Ветре, ветре, “Работници-работнички”, Ний сме деца на народа, “ Напред о, младо поколение и т.н. Пеехме и двата земеделски марша, които особено ни допадаха.
Можете ли да си представите, драги читатели, тази нестройна тълпа от лагеристки, облечени в стари тъмни стражарски униформи, достойни за перото на Макаренко, /и с претенциите, че ни възпитават по макареновски/, да пее Ботевите песни? А знаете ли как се чувствахме понякога вечер, когато се връщахме капнали от умора и едрите звезди над Босна в лунни нощи ни “настройваха като с китара?”Тогава запявахме по-тъжните, лирични, изпълнени с носталгия песни, така както си вървяхме в сърцата ни трептяха като опънати струни. Горест и копнеж, и нещо далечно и неуловимо ни докосваше като крило на птица, но отминаваше с приближаването на общежитието и минарето на турската джамия в съседство.Очарованието от красивите звезди и луната бързо изчезваше.
(следва)
Драги читатели поместваме една от песните записани в една от тетрадките на нашата съидейничка, Мария Доганова. Нея я чух за първи път през лятото на 1952 г. на остров Белене. Беше по време на жътва. Не зная по какви причини, но началството на лагера беше решило да прекараме нощта на нивите. И така останахме по местата си. После по някое време охраната ни вдигна и на няколко пъти бригадите сменяха местата си.
Беше прохладна лунна нощ и при
едно от придвижванията се чу песента. Мелодията беше чудно хубава, а
съдържанието отговаряше на нашето положение. Казаха, че певците били
софиянци, които с изпълнението силно ни разчувстваха. Предполагам че е
имало и сълзи. Аз поне ги усетих в очите си. Появиха се даже и сега,
докато преписвах песента.
ЛЮЛЯКЪТ ПОЛЪХВА
|