Повечето от дискусиите относно сапатистите се фокусират около техните комюникета, и основно спорещите могат да се разделят на два лагера: едните ги виждат като предлагащи нов модел на революционна организация, другите ги критикуват за някои проблеми в тяхната политическа програма. Обаче малко е писано за ежедневния живот във въстаническата зона, така че когато ми се удаде възможност да пътувам натам през лятото на 1996-та, аз го направих. Оттогава насам аз интервюирах доста хора работили със сапатистките общини, а през септември 1997-ма посетих общината на Диес де Абрил (втори април), където Ирландската мексиканска група провеждаше лагер на мира.
Диес де Абрил се намира между градовете Алтамирано и Комитан. Намира се на ранчо завзето през 1995 г. Там живеят около 100 семейства. 80% от хората в Диес са от народността целтал (Tzeltal), а другите 20% – тохолобал (Tojolobal). Много от тях говорят само някой от тези езици и малко или никак испански. Както навсякъде в Чиапас, условията са трудни поради бедността – слабо образование, много болести и висока детска смъртност, като резултат. Няма канализация, няма достъп до прясна вода.
Диес е окупиран на 10 април 1995 г. Както обясняват общинските делегати:
“Ние трябваше да завземем земята, защото живеехме като животни на хълмовете. Там земята е изключително неплодородна и трудна за обработка. ...Болшинството от нас гласува селото да се нарича Диес де Абрил. Избрахме това име в памет на Сапата, който е убит на тази дата. Той е бил селянин, сражавал се против правителството.”
“Първото събрание направихме там където сега е църквата и решихме къде да построим къщите и да определим дом за международните наблюдатели. Оразмерихме земята и я разделихме между хората. Всяко семейство има парче собствена земя, но освен това има и колективи.”
Църквата в Диес е основното място за събрания в общината и всички хора от общността се събират тук веднъж седмично след проповедта в неделя сутрин. На тези общоселски асамблеи, на които всеки може да се изкаже и всеки има право на глас, се решават всички въпроси касаещи общността – от това откъде да се купи камион или трактор, до това как да се поправи оградата и да се построи моста.
Понякога има необходимост от повече от едно събрание на седмица, в частност във времена на голямо напрежение. В допълнение съществуват и няколко подсъбрания (комисии) от хора, работещи по определени проекти в общината. Два примера за това са животновъдния колектив и шевния колектив. Всеки колектив има координатор, секретар и касиер. Координаторите се сменят най-малко веднъж в годината.
Основното събрание може също да избира делегати за координирането на определени задачи, които заедно с координаторите на колективите формират съвет който се събира между асамблеите и организира работите. Всички тези делегати могат да бъдат отзовани по всяко време, ако общото събрание (асамблеята) или техните колективи решат, че са недоволни от тях.
Подобни на описаната от нас структура за вземане на решения, действат и в другите сапатистки общини, а освен това общините изпращат делегати и на срещи на регионално ниво. В сапатистката въстаническа зона има около 32 общини, които не признават мексиканското правителство и локалните държавни управи. Тези общини изпращат делегати в съвета, организиращ въстанието – Нелегалният революционен комитет на местното население (the Clandestine Revolutionary Indigenous Committee – CCRI). Според членовете на CCRI, които интервюирах, тези делегати също са отзоваеми “ако някой член на CCRI не си върши работата, или ако загуби уважението на хората”. Това е тялото което взема важните решения при сапатистите, а не въстаническата армия EZLN или нейния лидер субкоманданте Маркос.
Сапатистите са страна в Мирния процес, но в този процес дори CCRI не може да взема решения, докато всеки обсъден на преговорите документ или предложение за промяна на тактиките, първо не бъде приет от всички общини. Така през юни 1994 г. едно тяхно комюнике обясняваше, че решението за влизане в преговорите е взето от всяка от общините след “проучване, анализ, дискусии и общо съгласие в демократичните местни събрания. Гласуването беше пряко, свободно и демократично”.
Това изложение е само кратко резюме на методите за вземане на решения използвани от сапатистите и не дискутира проблемите с които те се сблъскват правейки това, но дори в този момент около сто хиляди души вземат решенията си по този начин и са го правили в продължение на последните четири години (вече са повече, бел. пр.) в най-трудни условия. Това доказва, че подобни методи на наистина демократично вземане на решения, на които анархистите винаги и навсякъде са били привърженици, са не само практични, но и предлагат алтернативен начин за организиране, вместо вечната надежда поне няколко честни човека да бъдат избрани в Конгреса или Парламента.