“Анархисткото знаме беше свалено и само Каталонският флаг остана да се вее над Телефонната централа. Това означаваше, че работниците бяха окончателно победени...”
“Ако тогава можех да разбера изцяло ситуацията [в Испания], щях да се запиша в CNT милициите.” (Оруел се сражава в милициите на ПОУМ, бел. АС)
“Доволен съм че бях сред Анархистите и хората от ПОУМ, вместо в Интернационалните бригади.”
На 18 юли 2002 г. ще се навършат 66 години от избухването на Испанската революция. Определящата роля на анархистите и анархо-синдикалистите в испанските събития ги прави най-значимата историческа изява на безвластническите идеи. На 18 юли 1936 г. военният преврат, подкрепян от десницата, фашистката фаланга и църквата, е разгромен в по-голямата част на страната от въстаналите работници. Основни сили в антифашисткия лагер са анархо-синдикалната централа – Национална конфедерация на труда (CNT), която на конгреса си в Сарагоса през май 1936 г. регистрира 982 синдикални организации с общо 550 595 члена, Иберийската анархистична федерация (FAI) и Иберийската федерация на анархистичната младеж (FIJL).
Борбата срещу военния преврат се превръща още в първите часове на победата в социална революция. От средата на юли до края на август 1936 г. са колективизирани (а не национализирани!) градският и жп транспорт, металургичните и текстилните фабрики, водоснабдяването, производството и снабдяването с газ и електроенергия, някои сектори на едрата и дребна търговия. Около 20 хиляди промишлени и търговски предприятия са експроприирани и пряко ръководени от работниците и техните синдикати. Създава се Икономически съвет, който координира дейността на различните отрасли на производството. Колективизацията добива най-завършен вид в селскостопанското производство: отменят се паричните знаци, променят се границите на общините, организира се взаимопомощта между богатите и бедните колективи, изравняват се възнагражденията, създава се семейно трудово възнаграждение, обобществява се инвентара и реколтата. Това е най-дълбоката социална революция в историята.
В периода от 3 до 8 май 1937 г. започва втората битка на живот и смърт, този път вътре в републиканския лагер, когато комунистите-сталинисти се опитват да установят контрол над обществените сгради в Барселона. Днес знаем от достоверни източници (според дадените в последствие показания от бившите политически и военни ръководители на Испанската комунистическа партия Хесус Ернандес и Ел Кампесино), че Сталин е предпочитал победа на фашизма в Испания пред една истинска социална революция, ръководена от анархистите. През цялата гражданска война комунистическата партия води пропаганда в защита на частната собственост и религията. Докато нацистка Германия и Италия на Мусолини масово въоръжават националистите, испанският народ (предаден от сталинистите и изоставен от западните демокрации обявили икономическа блокада под лицемерния претекст за ненамеса) и неговите класови организации успяват да поддържат въоръжената съпротива срещу коалицията между европейската реакция и фашизма до март 1939 г. Победена със сила, испанската революция остава пример в историята със своите забележителни социални и икономически постижения.
Почти три годишното прилагане на идеите на анархизма в част от “Републиканска” Испания, както и още толкова в Южна Украйна 1918-1921 по време на Махновското движение, унищожено от болшевиките, доказа на практика, че Анархията не е неосъществима утопия. При това и в двата случая движенията бяха унищожени насилствено, а не умряха от само себе си.