Спонтанност и организация в революцията
Мъри Букчин
|
„Трагедията на социалистическото движение е, че
то противопоставя класовото и индивидуалното съзнание, таксувайки появата
на „Азът" като „индивидуализъм", докато той е основата на най-еволюиралата
форма на колектива – на самоуправляващия се колектив."
Мъри Букчин
|
Две думи от преводача
Брошурата, която публикуваме излиза най-напред като серия от статии в американското
списание ANARCHOS/1972. На френски език те се появяват в сборника "3а едно
екологическо общество" от 1976 г. Нашият превод е по издадената през 1978
г. брошура от кръга „ЧЕРНО И ЧЕРВЕНО" в Париж.
Нейният автор Мъри Букчин, американски анархокомунист, ръководи институт
по социална екология (в щата Вермонт – САЩ). Роден през 1921 г. в Ню Йорк,
в семейство на руски емигранти, той работи последователно като леяр и в
автомобилната индустрия, преди да продължи образованието си и сам да се
отдаде на преподавателска дейност.
През 60-те години американските анархисти създават групи – колективи
за разработка на теоретическите и практически проблеми и той участва активно в тях.
Освен с проблемите на екологията, той се занимава и с проучването
на новите условия, които могат да импулсират развитието на САЩ в посока
към социалната революция и анархокомунизма.
Изключителен оратор и полемист, Букчин е една от забележителните фигури
на американското анархистическо движение. Той е автор на редица книги,
преведени на почти всички западни езици. Сред тях са: “Към една освобождаваща
технология” (1976), “За едно екологическо общество” (1976), “Самоуправлението
и новата технология” (1979), “Открито писмо до екологическото движение”
(1982), “Утопизъм и футуризъм” (1982), “Социобиология или Социална екология”
(1983), “Що е социална екология?” (1989), „Едно общество, което се нуждае
от преобразуване” (1992).
И в "Спонтанност и организация" (1972), въпреки диалектическите одежди
на мисълта и честите прибягвания до езика на класическата немска философия
или до психоанализата. Букчин поставя на разглеждане важни проблеми. Ще
споменем някои от тях, оставяйки на читателя сам да прецени сериозността
и дълбочината на третирането им: Господство и експлоатация; Историята на
революциите опровергава марксистката теза за "авангарда"; Защо бяха неуспешни
досегашните социални революции?; Ролята на спонтанността в революцията;
Съзнанието на пролетариата; Афинитетните групи; Работа и робство; Екология
и социализъм; и т.н.
Ентусиазмът и увереността в близостта на развръзката, които се четат
в страниците на Букчин, се обясняват с революционната вълна в развития
капиталистически свят от 1968 г., която заля също Източна Европа (Чехословакия
и Полша) и Китай. Подобно, преждевременно обявяване на "края на капитализма”
и „вземане на втория месец на бременността за девети”, се случва не за първи
път. Очевидно за определяне началото на новата революционна епоха, са необходими
по-категоркчни критерии, от вълненията, които периодично разтърсват света
на капитала или хегелианската логика, психологията и психоанализата.
Такъв критерий може да бъде някакъв „праг на насищане” в процеса на
автоматизация на производството и услугите със съпътстващите го изменения
(безработица, свиване на пазарите и печалбите и т.н.), зад чийто предел
съществуването на днешната социална, икономическа и политическа система
става невъзможно.
* * *
Впечатлението за противопоставяне между спонтанност и организация, което може да
остане при прочит на брошурата, е фалшиво. Когато материалните условия за радикална
промяна на обществото са налице, в съзнанието на масите настъпват революционни изменения,
които водят до тяхната спонтанна поява на сцената на историята. Спонтанността на масите –
или тяхната стихия – ражда революционните организации (за разлика от политическите партии,
които се правят с пари и власт).
Създадени от масите за да им помогнат в тяхната еманципация, след революцията,
тези организации се разтварят в обществото и изчезват до следващия бой. Ако тази
верига от условия е прекъсната, революцията се изражда в пуч или преврат, а въпросната
сцена се заема от бланкисти, болшевики и понякога, дори от жалки фигурки като Т. Ж. или Ж. Г.
Тогава за разлика от Великата Френска Революция, която е известна с това, че "изяла дейците си",
"професионалните революционери" заедно с "децата" и внучетата си, изяждат недоносените революции
и гарнитурата от идеали без остатък и за дълго.
Георги Константинов,
София, март 1997
I
Социалистическото движение – каква ирония! – вместо да бъде в авангарда
на трансформациите на нашето общество и на нашата цивилизация, е в ремаркето
им. Неразбирането, което то проявява спрямо контракултурнта, неговата
мизерна интерпретация на еманципацията на жените, безразличието към екологията
и невежеството му по отношение на новите тенденции, които покълват във фабриките
(особено сред младите работници) стават карикатурни, когато ги съпоставим
с опростителството на прословутия му „класов анализ", с неговата пристрастеност
към йерархическата организация и с ритуалните му призиви към „тактики"
и „стратегии", станали негодни още по време на Втората световна война.
Малцина от средите на днешното социалистическо движение и то с мъка,
си дават сметка, че милиони хора, малко по малко, стигат до една нова идея
за самата свобода. Дързостта, с която те разширяват границите на конкретните
си представи за човешката еманципация биха изглеждали в миналите епохи
като най-безнадежден оптимизъм. Все повече и повече хора си дават сметка,
че в днешното общество се развива една технология, която ще позволи да се
премахне напълно материалната оскъдица и да се съкрати безкрайно умората
от работата. Изправени пред абсурдността на йерархическите отношения и
пред възможностите на едно освободено от недостига общество без класи,
те стигат интуитивно до поставяне в дневния ред на проблема на комунизма,
а не на социализма.
Инстинктивно, хората се стремят да се освободят не само от материалната
(икономическа) експлоатация, но и от господството, каквито и цвят или
форми те да придобиват. Този стремеж към свободата е една от причините
за генерализираната ерозия на авторитетите, каквито и да са те – в семейството,
в училището, църквата, армията, във физическите и умствени занаяти – практически
на всички институции, които съдържат някаква йерархическа власт, на всички
отношения, дори най-елементарните, които са белязани със знака на господството.
От тук идва и дълбоко личния характер на бунта, който се разпространява
в обществото, неговия подчертано субективен, екзистенциален, културен характер.
Този бунт засяга ежедневния живот преди да обхване по-дълбоките аспекти
на социалния живот. Той подрива дълга към държавата и клетвата за вярност,
с които привързват индивида към системата, преди да посегне срещу абстрактните
принципи на днешното общество, които властват в политическата и морална
сфера.
На тези толкова дълбоки, колкото и заредени с преживяното, освободителни
стремежи на всички, върху които се упражнява власт, социалистическото движение
продължава да противопоставя своите стерилни призиви към частните интереси
на „работническата класа", архаичната си концепция за “диктатура на пролетариата”
и гибелната, формула за централизирана и йерархизирана партия. Ако социалистическото
движение днес е безжизнено, то е защото, е изгубило всякакъв контакт с
живота...
Бележка. Тук и в по-нататъшното изложение, аз употребявам термина
Комунизъм в класическото му значение:
Общество без държави и класи, без наемен труд и капитал, без пазар
и пари, основаващо се върху максимата „от всеки според възможностите, на
всеки според нуждите". Общество, управлявано „отдолу" или самоуправляващо
се посредством прякото участие на всички негови членове в решаването на
обществените дела. Общество, в което средствата за производство са колективни.
Марксистите също, още от времето на “Комунистическия манифест” бяха
прокламирали комунизма като своя цел. Различията им с анархистите засягаха,
както програмата, така и характера и ролята на организацията по време
на революцията и необходимите за реализирането на комунистическото общество
междинни „етапи". Повечето от марксистите, считаха, че в началото ще бъде
необходима една централизирана "диктатура на пролетариата", която след
един повече или по-малко дълъг преходен период трябва да "отмре", а обществото
„да напусне царството на необходимостта, за да скочи в това на свободата".
Практикуването на властта от марксистите и ползването на благините,
които тя им предоставяше, наложи многократни и непрекъснати поправки в
тяхната теория. Най-напред Сталин заяви, че държавата ще „отмре'' чрез максималното
й засилване. Този „закон" се отнасяше и до останалите атрибути на капиталистическото
общество, които продължиха да присъстват, но бяха обявени за общонародни
или „социалистически". По-сетнешните „класици", от рода на Хрушчов и Брежнев,
отсрочиха официално „отмирането" на държавата до гръцките Календи като заявиха,
че диктатурата се е превърнала в ,,народна държава", което не отне нищо
от деспотизма и паразитизма на тяхната власт през заредилите се „етапи"
на развит, зрял, реален и т.н. „социализъм". Анархистите, които начиная
с Прудон и Бакунин, бяха предвидили "ab ovo" това развитие на марксистката
идея, се противопоставяха енергично на подобни концепции и тук аз напълно
споделям тяхната позиция.
II
Един пълен исторически цикъл завършва. Отново започва да се чувства
нуждата от радикална смяна на всички отношения и институции. Отново сме
конфронтирани от проблемите на едно органично общество от съвсем нов тип.
Едно органично общество, което благодарение на новото технологическо и
по-общо – на достигнатото историческо ниво, ще може да надмине и заличи
вътрешните разделения – както тези, които го противопоставят на природата,
така и онези, които изнасилват човешкия психизъм и които са наследство
от хилядогодишната йерархическа система.
Йерархическото общество сполучи в гибелното "чудо" да трансформира
човешките същества в обикновени производствени оръдия, принизени до нивото
на инструменти и машини като дефинира човешката им същност чрез използването
на труда и присвояването доходите на „ближния" в една система на всеобща
липса и господство, където властват безразделно (що се отнася до частния
случай на капитализма) безсърдечните меркантилни критерии и Шейлоковия “фунт
месо”. Преди да установи властта на човек над човека, йерархическото общество
бе постигнало заробването на жената от мъжа, освещавайки по този начин ерата
на господството, на което експлоатацията е само една от проявите. Ерата
на господството за самото себе си, господство в неговата най-фетишизирана
форма. Онова господство, което впръскано в дълбочината на нашата личност
ни превърна в наследници на стародавно с няколко хиляди години бреме, което
фасонира нашия език, нашите жестове и най-ежедневните ни навици. Затова миналите
революции оставаха твърде „олимпийски", когато трябваше да засегнат интимните
и „тривиални" аспекти на живота; откъдето и чисто идеологическия характер
на техните така наречени освободителни цели и тесногръдото им разбиране за
свободата.
Новите тенденции, които се развиват в посока към комунизма, макар
и още неосъзнати, водят към създаване на общество, основано на самоуправлението
в което всеки индивид ще участва пряко, без посредници, наравно с останалите.
Разглеждано през призмата на конкретните му човешки аспекти, това общество
не е нищо друго, освен осъществяването на освободеното „аз", на свободния
субект, отхвърлил всякаква власт „във и за себе си", на онова „аз", което
е годно да превърне управлението на обществото в истинско самоуправление.
Значителният прогрес на движението за контракултура в САЩ в сравнение
със социалистическото движение се проявява в новата оценка на човешката
личност, в отказа от увековечаване на господството, дори когато стремежът
към него е подсъзнателен, в изхвърлянето му дори от езика, жестовете,
поведението и облеклото.
Колкото и да е обезобразено от общата несвободна атмосфера, движението
за контракултура предефинира по едни истински революционен начин станалата
вече безобидна дума „революция". То я възприема като практика, която подрива
всякакви съмнителни абстракции и теории.
Да се квалифицират исканията на зараждащото се „аз" като „буржоазен
индивидуализъм", е едно дебелашко непознаване на най-дълбоките екзистенциални
стремежи към свобода. Капитализмът произвежда егоистични атоми, а не личности.
Неразбирането на искането за самоуправление на обществото и редуцирането
на стремежите на революционния субект само до една икономическа интерпретация
на „свободата", води направо към онзи „казармен комунизъм", който анархистите
винаги са бичували.
Анархокомунистическата цел на самоуправляващото се общество, обосновава
правото на всеки индивид да постигне пълно управление на ежедневния си
живот и да направи от всеки свой ден източник на радост и възторг. Отхвърлянето
на тази цел в името на абстрактните интереси на „Обществото", на „Историята",
на „Пролетариата" и още по-флагрантно – в името на „Партията", означава
да се приеме и утвърди буржоазната антитеза между индивида и колектива
и то в полза на бюрократичната манипулация, на отказа от желанията в името
на подчинението на личността и колектива на интересите на държавата.
III
Самоуправляващото се общество не може да съществува без автономна
дейност. В действителност, революцията е най-крайната форма на автономна
дейност: Тя е пряката акция, доведена до точката, в която автономният народ
завзема улиците, земята и фабриките. Докато не се е стигнало до такова
съзнание, поне в социално отношение, то си остава все още масово съзнание,
което е обект на манипулация от елитите. Дори само поради тази причина, автентичните
революционери твърдят, че най-развитата форма на класово съзнание е самосъзнанието,
т.е. индивидуализирането на „масите" и превръщането им в съзнателни същества,
способни да поемат директно и без посредници управлението на собствения си
живот и на обществото. Поради същата причина, те смятат, че единственото истинско
„завземане на властта" от „масите" е унищожението на властта във всичките
и прояви, т.е. на властта на човек над човека, на града над селото, на капитала
над наемния труд, на държавата над обществото и на духовното над чувственото.
IV
Именно в перспективата и през призмата на такова общество, основано
на самоуправлението, задействано от самосъзнанието и автономната дейност
на всеки, анализираме отношенията между спонтанност и организация. Всеки
път, когато се твърди, че масите имат нужда от „ръководството" на един
авангард, имплицитно се изразява убеждението, че революцията е по-скоро
„стратегически'' и „тактически" проблем, отколкото социален процес, че
„масите" са неспособни сами да създадат освобождаващите ги институции;
че те трябва да се подчинят на една държава – например „диктатурата на
пролетариата" – която да организира обществото и смаже контрареволюцията.
Всяко едно от тези твърдения бе опровергано от историята, включая от историята
на частичните революции (сред които е и Октомврийската), които само заместваха
господството на една класа с това на друга. (Самата употреба на този милитаристичен
или полувоенен речник -„авангард", „стратегия", „тактика" и т.н. е издайническа
и говори сама за себе си. Докато определят студентите като „дребни буржоа"
и „посерковци", „професионалните революционери" винаги са изпитвали едно
срамно възхищение пред най-безчовечната от всички йерархични институции –
армията. В противовес, контракултурата винаги е манифестирала своето най-дълбоко
презрение към фелдфебелските обноски и „воинските добродетели".)
Ако преразгледаме внимателно историята на Великата френска революция,
на въстанията през 1848 г. в Европа, на Парижката комуна, на Руските революции
от 1905 г. и февруари 1917 г., на Германската революция от 1918 г., на
Испанските революции от 1934 и 1936 г. или на Унгарската революция от 1956
г., ще установим всеки път наличието на едно социално движение, понякога
всеобхватно, което кулминира в събарянето на съществуващите институции,
без някаква партия-''авангард'' да играе ролята на вожд (а когато съществува,
тя обикновено се влачи в опашката на събитията). Заедно с това, ще констатираме
създаването от масите на техните собствени институции за освобождение, било
като парижките секции през 1793-94, клубовете и милициите от 1848 и 1871,
било като фабричните комитети, работническите съвети, общите събрания или
акционните комитети в следващите надигания на революционните вълни.
Би било фелдфебелско опростяване на тези събития, да се твърди, че
контрареволюцията се изправя на крака и триумфира, само защото „масите"
били неспособни да координират своите действия, понеже им липсвала дисциплинираната
и централизирана партия-„ръководителка".
Тук ние се докосваме до един от най-спорните проблеми, които революционният
процес поставя пред нас, до един проблем, който социалистическото движение
никога не поиска да разбере в необходимата му дълбочина. Ако координирането
на революционните акции не достигаше или не успя, ако контрареволюцията
беше възможна, това поставя пред нас един много по-фундаментален въпрос
от този за „техниката на управлението". Ако социалните революции търпяха
неуспехи, то е главно поради това, че те не разполагаха с материалната база
(условия), която би им позволила да удовлетворят всеобщия интерес на обществото,
чийто исторически жалони вече бяха побити от неговите най-съзнателни елементи.
Голата реалност, изразяваща се в липсата на технологични инфраструктури,
позволяващи да се материализира този всеобщ интерес в едно хармонично общество,
превърна в празен звук девиза около който се бяха обединили въстаналите,
независимо от това дали той бе „Свобода, равенство, братство" или „Живот,
свобода и търсене на щастие".
Ако в хода на революционния процес, този всеобщ интерес отново се
разбиваше в частни и антагонистични интереси, ако еуфорията от „помиряването",
за което свидетелстваха големите национални празненства, последвали падането
на Бастилията, отстъпваха място на кошмара на класовата война, на терора
и на контрареволюцията, това се обяснява предимно с достигнатите материални
предели на социалното развитие, а не с техническия проблем на политическата
координация.
Великите буржоазни революции бяха социално победоносни (дори когато,
оставяйки властта в ръцете на екстремистите, на ,,терористите-утописти",
изглеждаха „технически" изгубени за буржоазията), защото бяха напълно адекватни
на епохата си. Нито армията, нито институциите на абсолютизма можаха да
издържат на техните атаки. Поне в своето начало, тези революции изглеждаха
като израз на „всеобщата воля" и успяваха да обединят почти всички социални
класи срещу аристокрацията н абсолютизма. Обратно, всички „пролетарски революции"
не успяха, защото съществуващите технологически предпоставки не позволяваха
материалната консолидация на „общата воля", тъй като именно тук се намира
единствената база върху която робът, подтиснатият може безвъзвратно да премахне
господството. Затова Октомврийската революция не успя социално, както не
успяха и „социалистическите революции" в Азия, Латинска Америка и Африка
– въпреки обратните поучения на ленинисти, сталинисти и маоисти – макар,
че те изглеждаха победили „технически".
Когато „пролетарската революция" стане адекватна на своята епоха –
и точно защото ще бъде адекватна – тя повече няма да бъде „пролетарска",
т.е. няма да бъде дело на една частна категория от креатури на буржоазното
общество, на трудовия морал, на фабричната дисциплина, на индустриалната
йерархия и нейните ценности. Революцията ще бъде революция на народа в дълбокия
смисъл на тази изхабена дума. (А не в мистифицирания смисъл, който й придадоха
якобинците от Френската революция или по-близо до нас – сталнистите и маоистите,
чрез което се прикриваха антагонистични класови интереси, съществуващи и
сред революционните движения. В контекста на бъдещето, за което ние говорим,
тази дума ще отразява общия интерес, чийто носител може да бъде само едно
наистина хуманно движение, израз, между другото, на материалните възможности
за реализиране на безкласовото общество.)
V
Радикалните елементи на миналите революции губеха в края на краищата
не поради липса на организация, а защото всички предишни общества бяха само
организация на липсата. Днешната супермодерна технология като надхвърля
ерата на недостига, прави възможно незабавното осъществяване на всеобщия
интерес върху солидните бази на материалното изобилие за всички и премахването
на работата като проклятие, присъщо за човешкия род. Именно този нов фактор
превръща нашата епоха в епоха на последната социална и универсална революция,
във време на края на класовите общества и държавата. Благодарение на безпрецедентното
изобилие, революцията е в състояние да елиминира фундаменталната предпоставка
на контрареволюцията – недостигът, който подхранва привилегиите и служи
за оправдание на господството. Заедно с това, перспективата на една анархокомунистическа
революция, няма повече никакви причини да предизвиква „ужасите” на който
и да е социален слой и на нас ни се налага да внесем яснота за всички, включая
и онези, които са най-малко предразположени да ни слушат. (Едва ли ще можем
с достатъчно плам да изобличим тоталната глупост на американската „левица"
от 60-те години, която провеждаше безумната „политика на поляризация”,
с която унизи и отблъсна толкова елементи на средната класа, пък и на буржоазията,
които бяха предразположени да ни слушат и да се учат. Ослепена от изключителното
съзвездие от възможности, което блестеше в очите й, „левицата” мечтаеше
само да уталожи съвестта си и компенсира липсата на увереност в себе си,
отблъсквайки всички сили, наистина способни да радикализират американското
общество. Тази безсмислена политика на „левицата", в комбинация с една дебилна
мимикрия спрямо „третия свят”, с една унижаваща фразеология (опозиционерите
са „фашизоиди", полицаите – „свине") и с една изключително нечовешка система
от ценности, опроверга всички нейни претенции да бъде „освободително движение".
Забележително е, че разгромът на СДС – движението на радикалните студенти
- не доведе до раждането на една маркс-ленинска партия, а до дезинтеграцията
на „Движението" и до тържественото преутвърждаване на хуманните ценности
от началото на 60-те години, които „левицата" така яростно оплюваше в края
на същото десетилетие. Това бе една еволюция, която свидетелстваше за плодовитостта
на контракултурата.)
Когато удари часът, тези качествено нови условия ще предизвикат едно
радикално опростяване на „социалния въпрос”, завещан ни от историята. Както
подчертава Джоузеф Уебър във „Великата Утопия", бъдещата революция в своята
универсалност и глобалност ще се представи като "следващия практически
етап", като наложената практика на незабавна реконструкция на обществото.
Оттук, стъпка по стъпка, контракултурата предизвиква субективното, но в
същото време конкретно и практическо, обсъждане на маса въпроси, които тежаха
върху утопическото бъдеще на човечеството и които предишните генерации можеха
да поставят само като абстрактни проблеми на теорията. Обхватът на повдигнатите
въпроси и главозамайващата скорост, с която те изникваха за по-малко от
едно десетилетие, са наистина безпрецедентни в историята. Ще цитирам само
най-характерните: автономията на „азът" и правото на самореализация; повикът
за любов, чувственост и отстраняване на осакатяващите "морални" норми и задръжки;
спонтанният израз на чувствата; премахване на отчуждението в отношенията
между личностите: формирането на свободни общности; правото за всички на
всички средства за съществуване; отхвърлянето на света на стоките, лицемерието
и на кариерите, които той предлага; практикуването на взаимопомощта; усвояването
на техниките и изработване на контратехники; респектът към живота и равновесието
в природата: утвърждаването вместо труда като дълг, на труда като смисъл;
на правото на наслаждения, т.е. едно редефиниране на практикуването на свободата,
до което класиците на социалистическата мисъл рядко са се доближавали в теориите
си.
Трябва да подчертаем, че ние присъстваме на една нова ера на Просвещението
(много по-всеобхватна от тази на петдесетте години, предшествали Великата
френска революция). „Просвещение", което поставя под въпрос не само авторитета
на институциите и установените ценности, но и самия авторитет.
Това „Просвещение", което обхваща, все повече и повече слоеве на обществото,
начиная с интелигенцията и минавайки през средните класи и цялата младеж,
разлага бавно патриархалното семейство, училището като система на репресивно
интегриране в обществото, институциите на държавата и фабричната йерархия.
То корозира трудовия морал и свещения характер на собствеността и онзи
комплекс на вина и отказ, които отричат правото на всеки мъж и жена на наслаждения
и разгъване на всичките им потенциални заложби. При това, историята обвинява
вече не само капитализма, но и цялото натрупано през хилядолетията наследство
на насилието, създало преклонението пред държавата и другите „архетипове"
на господство, които са шлайфали индивида отвътре и проникнали до най-големите
дълбочини на неговото подсъзнание.
Голямата трудност в разбирането на новото „просвещение", се състои
в това, че феноменът остава недостъпен за класическите анализи. Тук не
става дума за една обикновена еволюция на съзнанието, която много често
е изкуствена, щом липсват останалите (материални) трансформации.
Промените в съзнанието през предишните периоди на радикализация, разкриват
общо взето повърхностния характер на мненията и теориите, които ги съпътстваха,
вън от курса на живота. Значението на новата епоха на Просвещението, е
в това, че тя променя подсъзнателната структура на индивида, преди още да
сме формулирали съзнателно промените като теория на обществото или система
от политически убеждения.
От гледна точка на класическия социалистически анализ, който взема
в сметките си само „съзнанието”, игнорирайки практически психологическата
перспектива, тази нова ера на Просвещението разочарова в „политически”
план с окаяните си резултати: контракултурата не произвежда нито „масови"
революционни партии, нито последователни политически трансформации. Обратно,
от гледна точка на анализа, който взема под внимание и подсъзнателното наследство
на господството, констатираме, че сегашното „Просвещение” е на път да разруши
постепенно подчинението на индивида на институциите, на властите и ценностите,
които отклоняваха и разслабваха всички битки за бъдещето на човешкия род.
Почти без тяхното знание, тази еволюция засяга дълбоко индивидите. Например,
многобройните работници, които в абстрактната област на политиката и социалната
философия ръкопляскат на най-консервативните догми на системата, докато в
конкретната област на ежедневния си живот практикуват почти системно саботажа
и отсъствието, манифестирайки пълно безразличие спрямо своята работа, които
се съпротивляват на властта във всичките й форми и възприемат като свои различни
моменти от поведението на декласираните. Няма да можем да разберем експлозивния,
внезапен и непредвидим характер на революцията другояче, освен като изригване
в съзнанието на изработените в подсъзнанието трансформации и като разрешаване
на напрежението между неосъзнатите желания и съзнателното им представяне
в една открита конфронтация със съществуващия социален ред. Ерозията на подсъзнателните
задръжки на желанията, заровени в недрата на личността, и техният открит
и цялостен израз, образуват предварителните условия на създаването на едно
освобождаващо я общество. В този смисъл, можем да кажем, че подсъзнателното
е залогът на всяка борба за трансформиране на съзнанието, отнасящо се както
до събарянето на бариерите, които задържат желанията, така и до формулирането
на самите желания.
VI
Въпросът не е в това да знаем дали спонтанността е „добра" или „лоша",
„желана" или не? Тя е интегрална част от механизма на осъзнаването и преодоляването
на отчуждението, който разчупва установените бариери, издигнати в субекта
от съществуващия ред. Да се отрича ролята й. означава да се отрече най-освобождаващият
от факторите на развитието в наше време. За нас спонтанността е завоевание,
което не се нуждае от никакви оправдания.
Налага се обаче да дефинираме понятието, защото иначе неговото съдържание
рискува да изчезне в семантични хитрини. Спонтанността не е обикновен импулс,
поне в своята най-еволюирала и истински хуманна форма – единствената, която
си струва да разискваме. Тя също не означава някакви своего рода чувства
или необмислено поведение. Спонтанността, това са чувства, поведение и
мисли, които са свободни от външни принуди и наложени ограничения. Това
са поведение, чувства и мисли, които са ръководени отвътре, които са самоуправлявани
от индивида, а не някакъв концентрат от неконтролирани изблици на чувства
и действия. От гледна точка на анархокомунизма. спонтанността се състои в
капацитета на индивида да си наложи самодисциплина и да формулира по смислен
начин принципите, които ръководят неговите действия в обществото. Доколкото
той е елиминирал задръжките, чрез които господството е задушавало неговата
автономна активност, дотолкова индивидът действа, чувства и мисли спонтанно.
Да се откажем от концепцията за спонтанността, при нашето разбиране на новата
ера на Просвещението, на революцията и на комунизма, означава да отделим
мисловността от съзнанието, да зачеркнем думата „само" в самоуправлението.
Ако е вярно, че революционното движение изисква императивно едно комунистическо
съзнание, то не съществува никакъв шанс, последното да се появи вън от
спонтанността.
Последната не изключва нито организацията, нито структурите. Обратно,
обикновено спонтанността води със себе си антийерархически, истински органични,
самосъздаващи се и доброволни форми на организация. Единственият сериозен
въпрос, който тя повдига, е да знаем дали е свързана или не с познанието,
дали е предсказуема или не? Аз съм имал вече случая да подчертая, че спонтанността
на едно дете не е същата като тази на юношата, както последната не от
същия порядък, като спонтанността на възрастния, той разполага с повече
информация, познания и опит отколкото по-младия. (Това не означава, че
възрастните днес имат „повече информация, познание и опит" от младите
за всичко, което утре може да придобие революционно значение. Напротив,
в това общество, повечето от възрастните са обременени от абсурдни убеждения
и ако искат да научат неща, които имат някаква стойност за революционния
мироглед и поведение, ще им трябва най-напред и за дълго да се отучват.)
Днешните революционери трябва да фаворизират този процес на информиране,
без да се опитват да го сдържат или смажат чрез създаването на йерархизирани
организми, които само ще забавят процеса на самоосъществяване, който трябва
да ни води към самостоятелна дейност и към самоуправляващото се общество.
Друго съществено съображение за цялото революционно движение: Само
спонтанността предлага смислени гаранции за прерастването, така да се каже,
на „необходимото" в „достатъчно условие" на революцията. Всяко въстание,
подготвяно от един елит и схващано като конфронтация на една власт с друга,
рискува да ни доведе до катастрофа. Днешната държавна власт е превъзходно
организирана, нейните оръжия са с изключителна разрушителна мощ и когато
структурите й остават незасегнати от декомпозицията, нейната ефикасност е
твърде неудържима, за да можем да я заплашим сериозно само със силата на
оръжията. Системата трябва да падне като презряла круша, а не да се опитваме
да я обрулим; а тя ще падне, само когато нейните институции бъдат изпразнени
от своето съдържание и нейната власт – ерозирана материално и морално до
такава степен и дълбочина от новото Просвещение, че въстанието да играе
само символична роля. Невъзможно е да предвидим кога и как ще настъпи този
„магически момент", толкова характерен за действителните революции. Но
когато една местна стачка, която би минала незабелязано в „нормални" времена,
служи като детонатор на една генерална стачка с революционен характер,
тогава можем да считаме, че условията са узрели. Това става само тогава,
когато условията на революционния процес са достигнали онова ниво, което
му позволява да се разгъне в ширина и дълбочина, зад пределите на настоящето.
(Един пример ще ни позволи да схванем по-добре този пункт от жизнена важност.
Ако прочутата стачка в авиационните заводи в Нант, която избухна на 13
май 1968 г. и която запали пожара на генералната стачка във Франция, беше
започнала само седмица по-рано, тя щеше, без съмнение, да си остане само
едно местно събитие, незабелязано от страната и света. Но, получавайки тласък
от студентските вълнения, тя се превърна в искра за барутните погреби. Ясно
е, че бавно и незабелязано, се е натрупвал експлозивния заряд. Стачката
в Нант не създаде движението, тя само го разкри. Това, което искам да подчертая
е, че една бойка, малцинствена акция, чието радикално съдържание си оставаше
скрито и за самите участници в нея, разкри по единствено възможния начин,
че бе станала факт и акт на мнозинството. Социалният материал на генералната
стачка беше налице и която и да е стачка, дори и контролираната от жълтите
профсъюзи, можеше да го възпламени. Несъзнателният характер на тези процеси
пречи на предсказването на момента, когато подобно движение започва (а то
започва, само ако бъде оставено на себе си). Това не означава, че волята
не играе никаква активна роля в социалните процеси; казаното означава само,
че волята на революционера трябва да се трансформира в социална воля, във
воля на грамадното мнозинство от членовете на обществото, за да се излее
в една революция.)
VII
Ако е вярно, че революцията е съзнателен акт в най-широкия смисъл
на думата, който се придружава от една демистификация на действителността,
елиминираща всякакви идеологически капани, то съвсем не стига да кажем,
че „съзнанието следва битието". Да схващаме развитието на съзнанието само
като субективно отражение на развитието на материалното производство, да
твърдим както „зрелия Маркс", че моралът, религията и философията са само
"идеологически отражения и ехо" на действителността и „нямат нито собствена
история, нито собствено развитие", означава да поставим формирането на
комунистическото съзнание върху същата плоскост, върху която се формират
идеологиите и следователно да откажем на това съзнание всякаква автономна
база, позволяваща му да надмине ограничеността на света такъв, какъвто е.
Така, по един типично инструменталистки начин, „защо" в обяснението на появата
на това съзнание се свежда до "как". Субективните елементи, участващи в трансформацията
му, се обективират. Субективността престава да съществува като такава, разкривайки
негодността на марксизма да изработи собствена революционна психология и
да разбере новия феномен на Просвещението, който я трансформира във всичките
й аспекти пред очите ни. С твърде общата, често мистифицирана концепция на
„духа", класическата западна философия приема, че разумът „подменя" прогресивно
материалния свят или, ако използваме една по-"материалистическа" формулировка,
че материята става рационална и че мозъкът в течение на естествената и социална
история изработва така да се каже своето сиво вещество. Крайната форма на
разума е осъзнаването на природата и обществото. От тази гледна точка, следователно
е недостатъчно да кажем, че „съзнанието следва битието"; по-скоро следва
да се каже, че битието се развива в посока на съзнанието; че съзнанието има
собствена история вътре в материалния свят и играе в развитието му все по-важна
роля. Човечеството има капацитета да надмине царството на сляпата необходимост
и да даде на еволюцията на природата и обществото рационални посока и завършек.
Тази интерпретация на отношенията между съзнание и битие съвсем не
е само една мъглява философска абстракция. Обратно, тя е изключително практична.
Нейното логическо заключение ни води до фундаменталното поставяне под
въпрос на традиционната концепция за революционното съзнание като класово
съзнание. Ако, например, възприемаме пролетариата само като продукт на
конкретното му битие, т.е. като създание на фабричната система и обект на
буржоазната експлоатация, ние свеждаме неговата същност само до една категория
на политическата икономия. Маркс не оставя у нас никакво съмнение в тази
концепция. Като най-дехуманизираната класа, пролетариатът надхвърля своето
състояние и става въплъщение на човешката същност само „под непрекъснатия
натиск, който е станал непоносим и под абсолютния императив на нуждата ...Откъдето,
„въпросът е не да знаем какво този или онзи пролетарий или пролетариатът
като цяло в даден момент счита за своя цел. Проблемът е да знаем що е пролетариат
и въз основа на това което е, какво ще бъде принуден да прави". (Подчертаното
е от самия Маркс, който по този начин ни снабдява със своя красноречив коментар
на обезличаването на пролетариата.)
Ще подминем оправданията, които подобни формулировки предлагат на
всяка елитистка организация. За момента, е важно да разкрием как Маркс,
следвайки традициите на класическата политическа икономия, обективира
напълно пролетариата и го отстранява като субект. Бунтът на пролетариата
и дори неговото очовечаване престават да бъдат един човешки феномен: те
произтичат от неумолимите икономически закони и от „абсолютно императивния
натиск на нуждата". Неговата субективност е част от категорията на суровата
необходимост, чийто израз е икономическият закон. Психологията на пролетариата
е... политическата икономия.
Реалният пролетариат не оставя неговата субективност да бъде сведена
до един чист продукт на нуждата и живее все повече в света на възможното,
на желаното. Правейки това, той става все по-рационален в класическия, а
не в инструменталисткия смисъл на думата. Конкретно, ако работникът се съпротивлява
на трудовия морал, то е защото последният е станал вече ирационален в светлината
на възможността на едно не-йерархическо общество. В този смисъл, работникът
надминава своята природа на жалка креатура, ставайки все повече и повече
субект и все по-малко обект; той престава да бъде пролетарий, за да се трансформира
в не-пролетарий. В изработването на своето аз, в неговата автономна дейност
навлизат желанието вместо нуждата, възможното вместо необходимото. Работникът
започва да изгубва това, което в неговия статут е труд, чисто класово битие,
чист обект на икономическите сили и дори чисто „битие”; постепенно, той
се отваря за новото Просвещение.
В степента, с която човешката същност на пролетариата заема мястото
на неговата фабрична същност, работникът започва да налага своето присъствие
вън, както и вътре във фабриката. Конкретно, това, което у него все повече
и повече излиза на преден план, са аспектите му на индивид, на мъж или жена,
на родител или младеж, на гражданин, на жертва на деградиращата околна среда,
на мечтател и т.н. Фабричните стени стават промокаеми за контракултурата
до такава степен, че тя започва да конкурира „пролетарските” грижи и ценности
на работника.
Никоя „работническа група” не може да стане истински революционна,
ако не поеме върху себе си общочовешките аспирации на работника в качеството
му на индивид, ако тя не участва в преодоляване на неговата, частна среда,
ако не се стреми да надхвърли фабричния хоризонт. Ако работническата класа
става революционна, то не е въпреки нея, тя самата е причина и агент на
тази еволюция. Революционността е резултат от пробуждането на нейното автономно
съзнание. (Това именно можахме да наблюдаваме ясно по време на събитията
през май на 1968 г. във Франция и специално по време на работническо-студентския
митинг на Марсово поле на 12 май: Работниците се изреждаха пред микрофона,
за да говорят за своя живот, за своите ценности и мечти на човешки същества,
а не само за своите класови интереси. Сталинистите правеха всичко възможно,
за да подчертаят „пролетарския” характер на работниците и „социалните им
разлики”, за да ги противопоставят на „буржоазните студенти”, които бяха
плюли на техния „авангард”.)
VIII
Целта на революционерите не е да „правят” революции, а да помогнат
и на другите да станат революционери. Тази дейност може да начене само когато
революционна личност е започнала сама да се променя. Но, подобна промяна
не може да се извърши в самота; тя предполага преживяни отношения на любов,
приятелство и взаимопомощ с други подобни индивиди. Именно такава концепция
за революционна организация е в основата на анархистическите групи по афинитет.
Членовете на тези групи се схващат като братя и сестри, чиито отношения и
дейност са, както казва Джозеф Уебър, „прозрачни за всички”. Тези групи играят
в обществото ролята на катализатори, а не на елити; те полагат усилия да
ускорят съзряването на съзнанието и борбите на по-широката общност в която
работят, а не да се доберат до командни постове.
Традиционно, революционната дейност се поставя под знака на „страданието",
на „себеотрицанието" и на „саможертвата", теми които в голяма степен отразяват
чувството на вина у интелигентските кадри на движението. Иронията на днешната
ситуация е в това, че доколкото тези теми са все още актуални, те символизират
точно антихуманните аспекти на установения ред, който „масите” се стремят
да елиминират. По такъв начин, революционното движение (ако то все още
заслужава това свое име) се превръща в още по-удобно „ехо” на господстващата
система, отколкото са нейните идеологически проповеди, и което е още по-тежко,
то се стреми да подчини „масите” на страданието като ги пожертва в полза
на „професионалните революционери", заради обещания следреволюционен рай.
Обратно на тази модерна версия на „републиканските добродетели”, афинитетните
анархистически групи утвърждават не само рационализма на революцията, но и
нейните радостни, чувствени и естетични аспекти. Те твърдят, че революцията
не е просто една атака срещу установения ред, но също и празника на улицата.
Революцията е още и пренесеното върху социалния и универсален терен желание.
Тя не минава без рискове, трагедии и страдания, но това са рисковете, трагедиите
и страданията на раждащия се обновен живот, а не на дълбокото разкаяние и
смъртта. Афинитетните групи твърдят, че само едно революционно движение, вдъхновено
от подобен дух, е способно да изобрети една „революционна пропаганда”, която
би намерила ехо в новата народна чувствителност – една „пропаганда", (ако
все още използваме този термин), която ще бъде като изкуството на един
Домие, един Джон Милтън или един Джон Ленън. Днес вече, истината не може
да бъде нищо друго, освен изкуство и изкуството – друго, освен истина. (Затова
свидетелства и упадъкът на фантастиката. Животът се оказа много по-богат
от нея, не само в своя социален аспект, но и под формата на личен и автобиографичен
опит.)
Раждането на едно революционно движение предполага оплождането на
Америка от такива афинитетни групи, от общности и колективи, в градове
и села, в училища и университети, във фабриките. Тези групи ще образуват
интегрирани и децентрализирани клетки, не оставящи вън от своето поле на
активност нито един аспект на живота и практиката. Всяка група ще бъде
един център за експериментиране и обновление, насочени към преобразуване
на ежедневния живот и съзнанието, тяхната структура трябва да им позволи,
когато дойде моментът, да се разтворят незабавно в създадените от народа
революционни институции, т.е. да изчезнат като отделна социална самоцел.
Накрая, всяка една от тези групи трябва да се стреми да се приближи максимално
до освободените форми на бъдещето, а не до тези на съществуващия свят, както
това става с партиите и организациите на традиционната „левица".
Афинитетните групи трябва да станат центрове на енергията за трансформация
на обществото и колонизиране на настоящето от бъдещето. Групи от този тип
биха могли, ако се почувства нуждата от това, да се свържат, федерират
и установят помежду си връзки на регионално или национално ниво, без разбира
се да се отказват от своята автономност и особености. Това ще бъдат органични
групи, породени от живи желания и проблеми, а не чужди тела, които някакъв
малочислен елит прилепва към конкретното общество. По същия начин, те не
ще толерират една организация от кадри, чиято единствена връзка е „програмното
съгласие” и подчинението на „отговорните другари” и на „висшите инстанции”.
Бихме могли да поставим въпроса, дали една „масова организация” може
да бъде революционна в период, който още не е узрял за анархокомунистическата
революция? Противоречието се проявява от само себе си веднага щом съединим
думите „маси" и „анархокомунистическа революция". (Според мен, ние не
сме в „революционен период”, нито дори в „предреволюционен”, ако използваме
ленинската терминология, а в една революционна епоха. Под това понятие,
аз разбирам една продължителна, фаза на социална дезинтеграция, белязана
от „Просвещението" за което говорих по-горе). Разбира се, и в периоди, които
не бяха революционни, са се изграждали масови движения в името на социализма
и комунизма, но те станаха ,,масови" само за сметка на едно „обезсоляване"
на самите концепции за социализма, комунизма и революцията. И което е още
по-лошо, те не само предадоха своите идеали, но се превърнаха в бариери
пред революцията. Далеч, от това да изобретят бъдещето, те се превърнаха
в креатури на старото общество, с което се кълняха да се борят.
Изкушението да се запълни пропастта между съществуващия социален ред
и този на бъдещето, е предателско по същество. Революцията не е само едно
скъсване с установения ред, но и с психическите и мисловни структури, които
той поражда. Работници, студенти, селяни, интелектуалци – всички, които
принадлежат към потенциално революционните социални слоеве – скъсват буквално
със самите себе си, когато са докоснати от революционното разтърсване, а не
само от абстрактната идеология. И дотогава, докогато те не са преживяли това
скъсване, те не са революционери. Едно т.н. „революционно движение”, което
се опитва да асимилира тези хора с помощта на една „преходна програма”, на
„тактически споразумения" или други подобни глупости, дори и да получи подкрепата
им, тя ще бъде съвсем не в името на прокламираните стратегически цели. Защото,
когато условията на революцията не са налице, именно хората, които движението
се опитва да асимилира, ще поставят своя печат върху него, а не обратно.
Знае се, че броят на революционерите днес е нищожен и че грамадната част
от населението е погълната от проблемите на оцеляването, а не на революционните
цели, на преживяването, а не на живота. И именно тази тежест на грижите,
на ценностите и на нуждите, които поражда стремежът към оцеляване, пречи
на хората да се посветят на проблемите на живота и следователно на революционната
акция. Скъсването със съществуващия ред няма да се извърши чрез отхвърляне
на проблемите на живота за сметка на тези на оцеляването, нито докато продължаваме
да разглеждаме живота като едно обикновено, предварително условие на преживяването;
скъсването ще бъде консумирано едва, когато проблемите на живота погълнат
и смелят проблемите на преживяването.
Революцията е един магически „момент”, не само защото е непредсказуема,
но защото, само в течение на няколко седмици, понякога дни, тя може да
трансформира в съзнателност онова освобождение от „задълженията” ни към
„законно установения порядък”, което дотогава е било само едно неосъзнато,
дълбоко скрито в нашето подсъзнание желание. Революцията не трябва да се
разглежда просто като един „момент”; тя си остава един комплексен и противоречив
процес, включително и в течение на своето развитие. Че революцията ще бъде
дело на мнозинството, не означава, че по-голямата част от обществото ще
бъде понесена в един и същи момент от революционното течение. Напълно е
възможно в началото това течение да групира само едно малцинство – едно
народно по същността си, спонтанно малцинство (а не един малък, „дисциплиниран”
и централизиран елит). Съгласието между това малцинство и мнозинството
може да се прояви в началото „само” във факта, че мнозинството е „престанало
да защитава” установения ред. Неговата акция може да се изрази само в отказ
да поддържа институциите. Това поведение на „да изчакаме и да видим", цели
да определи дали, отказвайки сътрудничеството си с господстващата класа,
то няма да я лиши от властта й. И едва след като е сондирало почвата по
този начин, чрез своята пасивност, мнозинството може да се реши евентуално
да влезе в действие. Но, тогава бързината и обхвата на това действие помитат
за секунди институциите, отношенията, навиците и ценностите, за чието изработване
„историята” е употребила векове.
IX
В Америка, всяко организирано „революционно" движение, чиито цели
могат да бъдат денатурирани от незрялостта, на обстановката, ще бъде по-голяма
беда от липсата на каквото и да е движение. От тук нататък, „левицата”
може само да нанася неимоверни щети, както на контракултурата, така и на
движенията за еманципация на жените или на студентите. Нейните хипертрофирани
претенции, нейното обезличаващо поведение и манипулаторска практика носят
преобладаващата отговорност за царуващата днес деморализация. Напълно
е възможно във всяка бъдеща революционна ситуация "левицата" и най-вече
нейните авторитарни варианти да създадат повече проблеми, отколкото създава
самата, буржоазия, освен ако революционния процес не промени и самите „революционери”.
Освен в областта на концепциите за обществото и личното поведение,
още по-фрапиращ е начинът по който „революционерите” интерпретират чувствените
отношения (това е особено подчертано у мъжките „революционери”). „Революционерът”,
много повече от „масите”, има поведение, което издава господарските му стремежи
спрямо заобикалящия го свят.
Западният начин на възприятие, дефинира традиционно Азът чрез антагонизмите
(в опозиция между субект и обект). Азът е не само личност, която се различава
от „другите”, той е и една личност, която се стреми към подчиняването им
и установяването на господството си над тях. Отношението субект/обект дефинира
субективността като функция на господството – господство над обекти и
свеждането на другите субекти до нивото на обекти. Западното аз, поне
в мъжките му форми, е аз на присвояването и манипулацията, както при дефинирането
на самото себе си, така и при определяне на отношенията му с външния свят.
Тази дефиниция на азът и на „другите" като активно и пасивно начало и съответното
им приписване на ролите на господар и подчинени, импрегнира универсално
днешния начин на разбиране на действителността.
Практически всички тенденции на западното мислене, не само буржоазните
и юдеохристиянските, но и марксическнте, засилват това разбиране за света.
Марксовата дефиниция на трудовия процес като начин на определяне на азът,
концепция, която той заимства от Хегел, съдържа в себе си експлицитно присвояването
и имплицитно експлоатацията. Човекът се конституира (става човек), трансформирайки
света; той си го присвоява и го преработва в зависимост от своите „нужди”
и така се проектира и материализира в обектите на своя труд. Тази трудова
концепция за самодефиниране на човека, е отправна точка на историческия
материализъм.
„Бихме могли да различаваме хората от животните чрез съзнанието, чрез
религията или с каквото си щем”, отбелязва Маркс в един прочут пасаж от
"Немската идеология". "Но самите те започват да се различават от животните,
само когато започнат да произвеждат своите средства за производство(...)
Начинът по който хората се проявяват в живота, отразява много точно това,
което те са. А това, което те са, съвпада с тяхното производство – както
с това, което произвеждат, така и с начина по който го произвеждат. Следователно,
това което са индивидите, зависи от материалните условия на тяхното производство.''
Във „Феноменология на духа”, Хегел обсъжда проблема на труда в светлината
на отношенията роб-господар. Тук субектът става обект в двояк смисъл: друг
субект (робът) е обективизиран и същевременно сведен до оръдие на производството,
макар, че трудът на роба е станал основа на неговите автономно съзнание
и аз. Посредством труда, „съзнанието на роба се проявява”, отбелязва Хегел.
„Трудът е сдържания апетит, спряното изчезване – с други думи, трудът
оформя обекта”. Тази „формираща деятелност” е „чистото нещо за себе си
на съзнанието (на роба), което сега влиза в елемента на присъствие и се
екстериоризира в неговия труд. Така работното съзнание постига своето независимо
съществувание само за себе си".
За Хегел, трудът не остава затворен в отношението господар-роб, т.е.
в рамките на господството. Този „момент” поражда едно диалектическо движение,
което го надминава. Разделянето и опозицията между субект и обект бива
надминато, като разум, който се въплъщава в цялата истина, в Абсолютната
идея. За разлика от своя учител, Маркс не надхвърля момента на отношението
господар-роб. Този момент е скован и усилен, за да даде завършека на теорията
на класовата борба в диктатурата, което според мен е най-тежкия й недостатък.
Така, появата на съзнанието се оказва изключена от диалектиката на историята
– и пропастта между субекта и обекта остава незапълнена. Това е така не
само в историята. Каквито и интепретации да дадем на „фойербаховия натурализъм”
на „младия Маркс”, човечеството според него надминава господството с известна
доза двойственост: господствайки над природата. Последната става своего
рода „роб” на хармоничното общество и личността съхранява своята прометеевска
същност. (Това се проявява в ненаситността на практиката и „нуждата”, според
Маркс. Нужда, която може да се увеличава почти до безкрайност, волунтаризъм
и демонстрация на сила, граничещи с дионисиевски бълнувания.) Така, марксистката
концепция за комунизма съхранява в латентно състояние темата на господството.
Такава концепция за природата – независимо от много по-нюансираните формулировки
на младия Маркс – фалшифицира помирението между субекта и обекта, което
хармоничното общество е призвано да реализира.
Темата, която е в основата на тези разсъждения е господството, т.е.
отношението, основано върху една егоцентрична концепция за нуждата и присвояването.
(Последните са разбирани тук в смисъла на манифестация на психологическия
или материален егоизъм.) Не трябва да схващаме господството – свързвайки
го само с материалната експлоатация – като просто присвояване на принадена
стойност. Защото е напълно възможно психологическата експлоатация, включая
тази на децата, и жените, да е предшествала материалната като е канонизирала
ценности и поведения, които са направили последната възможна. И докато и
този тип експлоатация (психологическата) не бъде напълно елиминирана, хората
не ще прогресират в своята човечност. Доколкото нуждите на азът не признават
интегритета на другия (на това, което Хегел нарича негова "субективност").
другият остава чист обект за азът, а употребата, владението и управлението
на този обект се превръща в чисто присвояване. Само доколкото другият е признат
като самоцел, а нуждата определена като взаимна поддръжка. Азът и Другият
установяват отношения на допълване. Такова отношение достига пълното си
развитие в истинското изкуство. (Музиката е най-фрапиращия пример за изкуство,
което може да съществува само за себе си и да се комбинира с играта заради
самата нея. Състезателните спортове са другата крайност. Те са една деградирала
форма на игра, превърнала се в търговско отношение. Нека не забравяме, че
изкуството и играта са концепции, конто съдържат вътрешно противоречие, поради
което е и моето прибягване до изрази като „автентични" изкуство и игра, т.е.
изкуство и игра като самоцел.) Взаимното допълване изключва господството.
Дори и в най-баналните си форми на договорни отношения и взаимопомощ, поставени
под знака на „реципрочността", то е своего рода нова духовност, предполагаща
уважението на другия заради самия него; то е една активна, изобретателна и
приятелска симбиоза.
И сега зависимостта продължава да съществува, но ако искаме да разберем
разликата между господство и допълване, е съществено да видим как и защо
тя съществува. Малките деца ще зависят винаги от възрастните за удовлетворяване
на най-елементарните им психологически нужди и по-младите винаги ще се
нуждаят от по-старите да им помагат със своите знания и опит. От своя страна,
възрастните генерации ще останат длъжници на по-младите за възпроизвеждането
на обществото и за стимулиращия им дух на, търсене и обновяване. В йерархическото
общество, обаче, зависимостта обикновено води до подчинение на другия и
до отрицание на неговия идентитет. Разликите във възрастта, пола, начина
на труд, нивото на познания, интелектуалните, артистични и чувствени наклонности,
външния вид и т.н. –цялото това безкрайно разнообразие, което би могло
да стане основа за раждането на едно цяло съзвездие от обогатяващи отношения
и взаимозависимости – всичко това се превръща в една обективна система
на власт и подчинение, на превъзходство и малоценност, на права и задължения,
на привилегии и лишения. Тази йерархическа организация не се проявява само
в света на социалното; тя прониква и вътре в индивида като оформя неговото
възприемане на природните, социалните или интимните феномени. В пирамидалното
общество са йерархизирани не само начините на действие и общуване; дори
усещанията, чувствата и разбирането прилагат йерархическия подход в своята
работа по организиране на огромния материал, който им доставят сетивата,
паметта, страстите, оценките, мислите.
Мисълта в примитивните органични общности, поне в тези, които изглеждат
най-хармонични, е лишена от йерархически схеми. Днес ние можем да си поставим
въпроса дали човечеството щеше да се издигне над животинското без системата
от социални взаимности, способни да допълнят физическите недостатъци на
слабия маймуночовек от саваните. Разбира се, тези примитивни концепции
бяха в голяма степен мистифицирани. Така например, те виждаха одушевени
същества не само в животните н растенията, но дори и в камъните или ветровете.
И въпреки всичко, те образуваха една духовна цялост. Техният поглед върху
света беше изцяло егалитарен и отразяваше равенството в общността. Ако вярваме
на анализа, който прави Дороти Ли на езика на индианците Уйнту. те не са
познавали понятието господство в каквато и да е негова форма, както природата
не е знаела никаква йерархическа организация, поне докато човешката общност
не е започнала да се йерархизнра. В последствие, самият сетивен опит се
е йерархизирал все повече и повече, отразявайки по този начин разделенията,
които са разчупили органичното единство на примитивните общности, чрез един
процес, чиито принципни етапи сме очертали в нашия труд „За едно екологическо
общество".
Буржоазното общество, което деградира всички социални отношения до
търговските и всяка производствена дейност – до „производство за самото
себе си", направи от йерархическата концепция фундамент на едно непримиримо
антагонистично поведение спрямо природата. Ще бъде вярно, ако кажем, че
тази концепция и различните начини на работа, ("на производство", ако ползваме
марксическата терминология), които тя породи, позволиха един невероятен
технически прогрес, но този прогрес бе платен с цената на един толкова тежък
конфликт между човечеството и природата, че днес той вече заплашва дори
самия живот. Родените от йерархическото общество институции, достигнаха до
своя исторически предел. Някога мотор на техническия прогрес, сега те са
се превърнали в негова бариера и в неукротими подстрекатели на екологичната
катастрофа. Патриархалното семейство, класовата система, градът и държавата
са пред фалит според собствените им признания, но, което е още по-тежко,
те предизвикват конфликти и дезинтеграция на обществото в небивали досега
мащаби. Както имах вече случая да посоча, средствата за производство са станали
твърде мощни, за да бъдат оставени да служат още на господството. Трябва
да настъпи краят на самото господство и заедно с него и на онова историческо
наследство, което увековечава йерархическото възприемане на чувственото.
X
Появата на екологията като социален феномен поставя отново на дневен
ред проблемите на органичните общества, непознаващи разделения, както вътре
в самите тях, така и между тях и природата. Не е случаен факта, че контракултурата
търси вдъхновение именно в начина по който индианците и азиатците са възприемали
действителността. Ако архаичните митове, философии и религии, родени от
един по-цялостен и по-органичен свят, си възвръщат живота, това означава,
че въпросите на които те са отговаряли, придобиват отново острота. Така
думата „комунизъм” съединява двата екстремума на историческото развитие:
от едната му страна е бедното, технически примитивно общество, на което
природата е внушавала мистическн ужас, от другата – една утопия на изключително
усъвършенствана технология, която ще уважи природата, поставяйки своята
съзнателност в служба на живота; От едната страна е мрежа от строго дефинирани
взаимности, базирани върху обичаите и необходимостта; от другата – възможността
за цяло съзвездие от допълващи се отношения, инспирирани от разума и желанието.
Между тези две крайности, едно приказно технологическо развитие, което разкрива
пред човечеството възможността да напусне империята на необходимостта.
За абсолютната негодност на социалистическото течение да разбере импликациите
на комунистическата проблематика, която изниква днес отново, можем да съдим
но неговото отношение към екологията – отношение, което, когато не се
свежда до една снизходителна ирония, не надминава изобличаването на скандалната
страна на проблема. Аз говоря тук за екологията, а не за проблемите на
околната среда (П.О.С.) Това, с което те се занимават, е поставянето и
в служба на човека. За П.О.С. природата е един пасивен ансамбъл от „условия
на живот”, от „естествени” и „урбанистични” ресурси, които хората използват.
Взети сами но себе си, П.О.С. не се нуждаят от повече мъдрост, от
онази, която се съдържа в инструменталистките методи и форми на разсъждения,
ползвани от урбанисти, инженери, медици, юристи или от социалисти. Обратно,
екологията е комбинация на изкуството с науката в един уникален синтез.
(Изкуство в смисъл, че екологията изисква една непрекъсната импровизация.
И това изискване произтича от вариациите на обекта на екологическите проучвания:
екосистемата – живата общност и нейната околна среда, която е основна единица
в екологическото търсене. Никоя екосистема не може да бъде сведена до друга
и еколозите са задължени постоянно да вземат под внимание тази абсолютна
неповторимост. Въпреки регресивното изкушение да се сведе екологията до нещо
като системния анализ, материята на тази наука манифестира във всеки момент
своята съпротива и често и най-сухия и плосък автор се вижда принуден да
изобретява твърде поетични метафори при третирането на нейните феномени.)
И най-важното – от екологична гледна точка, всички отношения на взаимозависимост,
били те социални, психологически или природни, се интерпретират с нейерархически
понятия. Защото природата не може да бъде разбрана от йерархически позиции.
Екологията утвърждава, че разнообразието и спонтанното развитие представляват
самоцел, че те трябва да се съхранят заради самите тях. За „екосистемите”
това означава, че всяка форма на живот заема уникално място в естественото
равновесие и нейното унищожение може да предизвика дестабилизация на цялото.
Оставен сам на себе си в най-важното, естествения свят се стреми да колонизира
планетата с все по-богати и разнообразни форми и с все по-комплексни отношения
между видовете. Всички форми на живот имат своето място в биосферата и биологическата
еволюция ги разнообразява непрекъснато. В екосистемата тези форми на живот
се организират в едно единствено цяло, което няма друга цел, освен самото
себе си. Хората също принадлежат на цялото, но те са само част от него.
Те могат да интервенират и дори да се опитват съзнателно да го променят,
но при условие, че вършат това в посока на неговото развитие, както и в
тази на обществото. Опитът да го доминират, т.е. да го разграбват, води
до риска да се подровят самите естествени основи на социалния живот.
Екологията позволява, от биологична или социална гледна точка, една
унищожителна критика на йерархическото общество, подчертавайки силовите
линии на една жизнена и хармонична утопия. Защото тя предлага една научна
основа за децентрализираното общество, базиращо се едновременно на новата
технология и върху новите форми на социална организация, моделирани като
творба на изкуството върху екосистемата, която ги е приютила. Така с пълно
право можем да разглеждаме групите по афинитет и дори „цялостния човек'',
в традиционния смисъл, като екологически идеи. Каквато и да е областта
към която я прилагаме, екологическата концепция изобразява единството в
разнообразието като принцип на едно динамично цяло, което се стреми да
интегрира хармонично отделните му елементи, а не като агрегат от съществуващите
в неутралитет елементи.
Не само глупостта пречи на социалистическото течение да разбере екологическата
гледна точка. Марксизмът пречеше да се разбере адекватно анархокомунистическото
виждане за обществото и природата. А последователите на Маркс акцентираха
върху най-посредственото и най-вулгарното в идеите му, без да разберат
рационалното им зърно. Те приеха от марксизма само двусмислието и инструментализма,
които ги опетниха.
XI
Историята „изигра” марксистите. Трагедията на социалистическото движение
е в това, че остана в плен на миналото и използва методите на господството,
за да ни „освободи” от материалната експлоатация. С голямо закъснение неговите
адепти (поне тези от тях, които все още търсят истината) започнаха да
разбират, че областта на господството е много по-широка от тази на материалната
експлоатация и я включва. И че последната не може да бъде унищожена, ако
се съхранят властниците.
Драмата на социалистическото движение бе още в противопоставянето
на организацията и спонтанността и във вярата, че социалните процеси могат
да се манипулират, асимилират и администрират със средствата на политическия
и организационен инструментализъм. Тя бе в неразбирането, че спонтанността
поражда собствени форми на свободна социална организация.
Време е да се проумее, че най-еволюиралата форма на класово съзнание
е самосъзнанието. Съзнанието за азът не трябва да се противопоставя на
класовото и да се таксува като „индивидуализъм", тъй като основа на най-еволюиралата
форма на колектива – самоуправляващия се колектив – може да бъде самоосъзналата
се личност.
Най-после, общият интерес може да се реализира трайно, във и след
революцията, само при наличието на технология, която премахва недостига
и убийствения, принудителен или наемен труд. Поддържането на частните
интереси на пролетариата в разрез с общия интерес на всички подтиснати,
независимо от това дали подтисничеството е на социална, сексуална, възрастова
или етническа основа, е бариера за развитието на социалистическото движение.
Особено на фона на днешното свиване на пролетариата, вследствие на новите
технологии, на компютри и роботи в производството и услугите. Трябва да се
скъса със старата социална конфигурация – буржоазия-пролетариат, като се
разбере, че сме вписани в един процес, който има зад себе си дълга история
и пред себе си – още по-дълго бъдеще. Едва тогава ще стане понятна дезинтеграцията
на установени истини и ценности, която се извършва пред очите ни със скорост
и в мащаби, немислими само до преди десетина години. При това, ние сме само
в началото й.
Ние търсим непрекъснато новото. Ние искаме да осъществим потенциалните
възможности, които зреят заедно с развиващия се свят и новите перспективи,
които той разгръща пред нас. За нас е чужда всяка концепция, която в името
на „реализма” отказва да приеме новото и таящите се в него възможности,
защото тя е изгубила връзка с настоящето, което винаги е било обусловено
от бъдещето. Новото представлява миналото и настоящето, но обогатени и интегрирани
в един по-широк синтез. Реалното развитие към новия свят не е линейно,
а скокообразно, то е прекъсващо, а не приемствено, т.е. то е революционно.
Ние отново навлизаме в революционна епоха, потопени в огромен исторически
поток, който се ражда и нараства, често без наше знание, в най-отдалечените
зони на подсъзнанието, чиито перспективи се засилват заедно с развитието
му. Днес повече от всякога, се налага един факт, който е резултат на опита,
а не на теорията: фактът на трансформиране на съзнанието, извършващо се
с бързина, често непоносима за наблюдателя. Това е характерно за революционните
епохи: една година, понякога дори няколко месеца, са достатъчни, за да предизвикат
изменения в съзнанието и духовното състояние на народа, за които в друго
време биха били нужни десетилетия.
В такава епоха трябва да се знае доста прецизно какво искаме, иначе
рискуваме да прибегнем до средства, които ще подменят из основи нашите
цели. В дневния ред на общественото развитие предстои включването на анархокомунизма,
а не бунището от социалистически „етапи” и „преходи”, които ни завличаха
обратно в света с който искаме да си вземем сбогом. На дневен ред е едно
самоуправляващо се, нейерархическо общество, освободено от господството
във всичките му форми, а не развяващата червени или жълти знамена йерархическа
система.
Подходът, който препоръчваме не се заключава в прометеевската воля,
третираща „другия” като антагонист, нито в пасивността, която понася противоречията
без да реагира. Ние не сме търсачи на щастие и спокойствие в някакво вечно
статукво. За нас животът започва, с поемането на отговорност за всички
забранени опити, които не застрашават оцеляването на човешкия род; желанието
е човешкия стремеж към възможното, който се появява заедно с живота, а удоволствието
е реализация на възможното.
Подходът ни е в движението към едно постоянно усъвършенстване, чиито
най-човечни изражения са изкуството и играта. Ние се стремим към самоопределяне
на самите себе си, на нашият Аз, не посредством оскотелия от работа и господство,
а чрез очовечения „себеподобен", който намира смисъла на живота в изкуството
и играта.
