Брошурата можете да намерите в антикварната книжарница на ул. Пиротска №12 в София
Получих следното писмо:
Господин Себастиан Фор,
Нямам честта да Ви познавам, но съм слушала много да се говори за Вас.
Вашият вестник "Le Quotidien" ("Всекидневник"), който съм чела, за да си дам лично сметка за идеите, които Вие поддържате, за мненията, които изказвате, ме убеди още повече във виновността на кампанията, която Вие насочвате против всичко, което се нарича религия, армия, дисциплина, господар.
Аз съм протестантка, обичам моята религия, но не съм фанатично набожна. Моите религиозни принципи са толкова непоколебимо вдлъбени в душата ми, че Вашите съмнения и отричания на самото съществуване на Бога не могат да ги разклатят. Аз умея все пак да уважавам чуждите религиозни принципи. Вие сте свободен да отричате за себе си всякаква религиозна идея, но мислили ли сте някога, господине, за злото, което правите на човечеството, стремейки се да унищожите всякакво вярване, вместо да запазите схващанията си само за себе си?
Вашата проповед дава картината на един хаос и на една усамотеност на хората върху земята, хвърлени там, като че ли случайно, нещастни същества - без душа, може би! И в тези печални дни, когато човекът изживява скръб по силата на един общ за човечеството закон. Вие му отнемате най-висшия извор на утеха - вярата в задгробния живот! Вие не признавате божественото милосърдие. Знаем ли ние намеренията на Бога по отношение на нас, познаваме ли ние неговите мистериозни пътища?
Да се подчиним на неговата света воля, да се покорим на съдбата си. С нашите бунтове и озлобления до какво ще дойдем, ако не до това да станем нещастни и нещо по-лошо, да създадем за другите нетърпимо съществуване?
Вие искате според Вашите социалистически принципи (добри на думи понякога, но неосъществими на практика) да подобрите участта на човешкия род. Как бихте могли да го направите, прочее, ако разрушавате в него самия му принцип на щастие: Вярата? Аз не разбирам под тази дума само въпроса за религията. Аз разбирам любовта към своята страна, дължимото уважение на нашата армия, на тези, които ни управляват, на господарите, а също така привързаността към семейството. Колко пъти съм се възмущавала, слушайки разговори на младежи и млади момичета даже от моята възраст. Изглежда, че те преди да са живели, са вече уморени от живота, пропити всички от фалшиви принципи, всички обезкуражени, възбунтувани. Това е скептицизъм, това е липса на уважение към всичко, което е велико и благородно, това е атеизъм, това е антипатриотизъм! О, колко лоша песен е Вашият интернационал! Аз обичам другите нации толкова, колкото Франция, стига те да са приятели на нашата страна и силно желая мира, всеобщия мир.
Но бихте ли оставили да нахлуят в страната чуждестранните отряди и ако кой и да е народ пожелае да се устрои на нашата родна земя, не бихте ли му оспорили стъпка по стъпка обичаната страна, която е наша? Нашата Франция, която нейните синове обичат много малко сега, винаги е държала едно почтено място в света. Не разрушавайте нейната хармония, изправяйки французин против французин, работници против господари и нещо повече от това - хора против Бога!
Казаха ми, че е създаден вестник с цел да подбужда войниците да се бунтуват против техните началници и да не се подчиняват на дадените им заповеди. Какво искате да правите без дисциплина? Какво би станало с една армия, където всеки войник се води от своята фантазия? Вие не искате армия? Има понякога прекалености, съгласна съм; има някои началници, които се самозабравят в лошото третиране на войниците, което те не би трябвало да правят, но това са изключения. Бихте ли искали да се остави нашата страна без възможната защита в случай на дипломатически инцидент?
Вие препоръчвате също бракове, даже не граждански, а свободни, без позволение, нито узаконяване пред свидетели в кметството. Не виждате ли, прочее, толкова жени, изоставени от мъжете им, или мъже, измамени от жените им при днешния режим? Какво би станало с естествените желания на единия или другия в случай на изоставяне, ако няма никакъв документ? А децата? Нашата страна, която има толкова намаление на населението, би се обезлюдила още повече, ако майките се бояха да се видят един ден сами с малките същества, умиращи от глад и студ!
Не виждате ли, господине, че към това отива нашата нещастна страна, твърде жизнеспособна още, но която Вие изпращате на смърт, разрушавайки сърцата на нейните деца? Искате ли да се възвърне времето на терора, би ли Ви радвало да Видите потоци кръв да текат и французин срещу французин да се самоизтребват, заблудени, подлудени от Вашите принципи?
Вие ходите от град в град да втълпявате тези принципи на френската младеж, като убивате в нея жизнеността на добрите й чувства, за да въздадете на тяхно място мисли на отмъщение, на бунтове, на безразличие и презрение за всичко, което е отечество, семейство, щастие; бурни безредици и кипене на лоши ферменти! Къде е френската учтивост, тъй прочута някога в чужбина, галантността към дамите, уважението към старците? Всичко туй е изчезнало.
Някои от Вашите принципи са много добри в основата си, но възприети от ума на невежите хора, които вземат буквално всичко, което им се казва, без да обмислят и развиват изказаната мисъл, те стават вредни и лоши. Вместо да им правите добро, вие ги хвърляте в един безизходен за тях водовъртеж.
Всички хора нямат като Вас, господине, благороден характер и високо схващане за своите лични задължения в света. Всички не са способни да живеят добре и честно, ако не чувстват зад себе си един закон, който да им говори по начин много по-убедителен, отколкото биха могли да правят това у тях чувствата на чест, често твърде приспани и понякога почти несъществуващи. Може би ще помислите, че в качеството си на госпожица аз говоря от гледна точка на жената. Не в това са моите подбуди, още повече, като зная, че много оm моите подобни са вятърничави и не знаят какво е вярност. За тях, както и за мъжкия пол, трябва един закон, който да ги поддържа в правия път, ако ги обземе фантазията да се отклонят от него.
Говори се за вероятни стачки, за злини от всички видове. А причината за това сте вие, социалистите! Вие трябва да знаете третото действие от Ruy Blas1, където се разголва пред безделниците министри цялата мизерия и бликащата кървава рана на Испания.
Аз зная от това, което съм чула за Вас, господине, цялата Ваша висока интелигентност и зная, че Вие ръководите добри начинания, като това за децата в планината. Но, господине, понеже Вие можете да правите понякога толкова добрини, защо не поставяте неоспоримите таланти, които сте получили от Бога, винаги в служба на доброто?
Вие сте обезкуражили, размътили някои мозъци, унищожили вярата в някои сърца, станали много нещастни от озлоблението, което те са придобили по отношение на обществото; изобщо защо не бихте се заели да премахнете тези злини, които Вие и други Ваши съидейници са предизвикали? Вие бихте могли да направите толкова добро с вашето красноречие и убедително слово, а допринасяте толкова зло!
Извинете ме, госдподине, че си позволявам свободата, аз непознатата, да Ви пиша подобно писмо, но извънредно ми е неприятно днешното състояние на обществото, когато чувам думи на скептицизъм и на нерелигиозност около мен. Аз толкова обичам нашата мила Франция, нейната армия, която е живият й образ, нашето знаме, което Вашите последователи не считат достойно да поздравят, когато то минава. Аз съм изпълнена с толкова почитание към Бога и всички религии, че не се стеснявам да се обърна към Вас. Зная Ви като толкова интелигентен и надарен със сърце, че в името на нашата страна настоятелно Ви моля: спрете този решителна кампания против това, което съставлява силата и щастието на човечеството: Вярата. Ако имате възможност и ако не Ви е неудобно, господине, да отговорите на една госпожица, обявила се против Вашите принципи, бих била щастлива да получа писмо от вас. Благоволете да ме извините за всичко наивно в писмото ми. Аз имам привичката винаги да казвам нещата, както ги схващам - откровено.
Благоволете да приемете, господине, и т.н.
Госпожице,
Вашето писмо ми достави удоволствие и в същото време ми причини мъка.
То ми достави удоволствие, защото от него разбрах, че колкото и внимателно да сте оградили своите твърдения за непоколебимост, антирелигиозната, антикапиталистическата, антимилитаристичната пропаганда и тази на съвременния брак, която аз водя, не е отминала без да разклати из основи Вашите най-непоколебими вярвания и Вашите най-постоянни чувства.
То ми причини мъка, защото отбелязва у Вас едно състояние на безпокойство, на неразположение, на тъга, причина на което била моята пропаганда. Моля Ви да вярвате, госпожице, че съм измъчван всякога от страданията на другите и толкова повече от това, на което несъзнателно и даже против волята ми аз бих бил автор.
Но ако Вашето писмо създаде у мен това странно впечатление - радостно и тъжно едновременно, то в никакъв случай не ми вдъхва колебание, нито пък съжаление.
Присъщо е на убедения човек да не се чувства смутен от колебанията, които той създава в опонентите. Непоколебимата увереност, без която той би се отклонявал от пътя, който съзнанието му е начертало, е едно ценно преимущество за него.
Но Вие молехте за някои разяснения и аз Ви ги дължа, госпожице. Даже да бяхте единствената, която ги иска, аз пак бих ги дал. Не ще скрия обаче, че Вашият случай има много важно значение, защото е случаят на голямото множество - мъже и жени, момичета и момчета, които незнанието на проблемите, вълнуващи съвременните поколения, хвърля в едно мъчително безпокойство, от което те вярват да се отърват (нещастни безумци!), скривайки се зад неразбиваемите според тях барикади на вярвания и идеи, които са били люлката на умрелите поколения.
Четете тези редове, госпожице, добре ги четете, и се проникнете от тях. Не отваряйте само очите си, приложете също и сърцето си. Постарайте се да различите само истината.
Истината!
Вие вярвате в Бога, госпожице. Ако той съществуваше, истината би била самият Той. Истината именно би била Бог! Прилагайки всичките си способности за схващане в изучаване на истината, с това Вие ще правите усилия да разберете самия Бог.
***
Най-напред Вие ме упреквате, че ми липсва религиозна вяра. Във Вашите очи тази нерелигиозност е грях.
Този грях, признавам си, госпожице, аз го правя. Не вярвам в Бога. От природата и от общността на явленията, които я съставят и от законите, които управляват отношенията на това огромно цяло с всяка негова част, аз съм придобил едно схващане, което, макар и колебаещо се в някои точки, обвити още в неизвестност, е напълно материалистично.
Несъмнено е, че вярваща в сътворението и в създателя, в законодателството и законодателя божий, в непогрешимите откровения, в непроницаемите пътища на провидението, Вие бихте смятали за непростим грях да се отрича сътворението и създателя, безукоризненото законодателство, висшите откровения, справедливото и милосърдно провидение.
Ако има вина в това, госпожице, ако има грях, аз заявявам открито, че тази вина, този грях са мои. Но аз не съм виновен.
Вярвах в Бога и го обичах. Колкото и гореща да бъде вашата вяра, колкото дълбоко и чисто да бъде вашето обожаване, моята вяра и моето обожание бяха, уверявам Ви, равни на Вашите,
Но в деня, когато поисках да видя Бога по-отблизо, аз го потърсих, потърсих го не с глупавия фанатизъм на дивака, не с лековерната доверчивост на детето, не с глупостта на невежия, а със силното желание да закрепя моята вяра в здрава опорна точка, с положителната воля да отида в полето на издирванията до там, до където могат да ме отнесат стъпките ми. В този ден аз търсих създателя, законодателя, откровителя, провидението, търсих напразно Бога, но не го намерих.
Моя ли е вината? Трябва ли да изнасилвам разума си, да прекланям съзнанието си пред това, което ми се виждаше абсурд? Почтено ли щеше да бъде да осъдя колената си да се превиват още, ръцете ми да притискат още гърдите, а устните ми да бръщолевят молитви?
Ето това би било грях, госпожице, защото в това щеше да се крие лицемерието.
***
Впрочем Вие благоволихте да признаете, че съм свободен да не вярвам в Бога и да отричам неговото съществуване и че това е моя работа.
Ето кое е твърде щастливо! Толкова по-щастливо, че и да бяхте искали да ме лишите от това право, не бихте могли.
Но това, което ми приписвате не само като грях, но и като престъпление, то е, че не задушавам в себе си отрицанието, до което дохожда моят дух, че публично излагам основанията, които ме правят атеист, че посвещавам своя талант (ако имам такъв, защо Бог го оставя на едно същество, което си служи с него за една тъй отвратителна употреба?) за разпространение на антирелигиозните разбирания, които ме въодушевляват.
Можете ли, госпожице, да кажете основателно такива неща и трябва ли вярата да Ви заслепява, когато ги пишете?
И какво! Основателите на църквата и след Реформизма всички пастори не са ли ви проповядвали, че вярата, която не се проявява, не е вяра?
Вашата съвест не би ли протестирала, ако не правехте нищо, за да споделите с ближния си религиозните пориви, които ви въодушевляват?
Не ви ли се струва, че Вие бихте избягали от най-свято задължение, ако не работехте, за да доведете в краката на тогова, когото Вие обожавате, душите, които се отдалечават от него и не мислят за своето вечно спасение?
А това е този грях - между всички най-смъртоносен, нали? - този грях, с който не искате да оскверните, да измъчите Вашата съвест и който обаче Вие ме съветвате да сторя? Това, което на никаква цена Вие не бихте се съгласили да се прави: да се мълчи, да се задушават у Вас разбиранията Ви, това именно искате аз да направя и то, за да не ме третирате като престъпник?
Госпожице! Допускате ли, че този, който не вярва в Бога, престава да е човек и да има съвест?
***
Но аз разбирам добре основанията, които Ви карат да ме молите настоятелно да не правя нищо, което има за цел да изтръгне другите, моите братя сред човечеството, от религиозните вярвания.
Ние ще разгледаме Вашите основания и ще изследваме тези от тях, които имат стойност.
Вие виждате нашето нещастно човечество, измъчено от страдания, изложено на лишения, осъдено на болести, на плячка, на мизерия, и според Вас, да се изтръгне от него Вярата, това е жестоко дело, защото това значи, да се лиши от единствената утеха, която му остава.
Като Вас, госпожице, аз разбирам страданието, което притиска нашия злочест род и като Вас аз съм безкрайно опечален и състрадаващ. Но тогава, когато Вие се стремите да приспите страданието, аз работя да се предотврати то. Тогава, когато Вие се ограничавате само в това, да се наведете върху смъртното легло на болния, за да мърморите на ухото одобрителни думи, аз се занимавам с туй, как той да се излекува. Тогава, когато Вие вярвате в неизбежността на злините, които превиват хората под безпощадния закон на страданието, аз живея с убеждението, че тази неизбежност зависи от исторически условия, които ще изчезнат и моите усилия са насочени към това, да се премахнат колкото се може по-скоро тези условия.
Вие сте права за себе си, когато, приемайки страданието като неизбежна необходимост, издигате примирението със съдбата в категоричен дълг. Но аз също съм прав, когато, разглеждайки страданието, като се изключи тази категория нещастия, които зависят от природата, като следствие от една престъпна цивилизация, правя всичко, което ми е възможно, за да се премахнат несправедливостите на тази цивилизация. Логичен съм още, когато посвещавам силите си да се вдигне против тези несправедливости световната съвест и да се предизвика по този начин бунтът на умовете и сърцата.
Не трябва човек да се примирява със съдбата, т.е. мълчаливо да понася всичко, което му пречи, и аз прибавям още: човек не се примирява, освен при едно условие - когато смята, че тази съдба е непреодолима.
При все това примиреното същество не е същество утешено.
Утехата произлиза само от изчезването на злото, от забравата или от надеждата то да се предотврати или да се забрави.
Да се смили човек над злочестието на слепеца, да му казва, да му преповтаря, че той е за оплакване, че е лишен от радостта да вижда и че нищо не може да се направи, за да му се възвърне светлината, трябва да има благоразумието да понася търпеливо злото и да се примири - това не значи да се утешава.
Да се утешава, значи след като са изучени грижливо причините за неговата слепота и след като сме се добрали до известността, че неговият недостатък не е нелечим, да му се помогне да съзре възможността за излекуване. Да му се разясни лекуването и операцията, която му предстои и чрез разясняване на прелестите, които ще има щастието да съзерцава, когато се излекува, да му се вдъхне желанието да се подложи на необходимата операция.
По този начин, уверявайки нещастните жертви на нашето отвратително социално устройство, че болестта от която страдат, не е нелечима, обяснявайки им причините за нея, като им се посочва и начинът на лекуване, обвивайки сърцето им със сладката мисъл за едно близко освобождение, аз ги подкрепям и утешавам.
Прочее истинското утешение, госпожице, не ще донесете Вие с Вашите съвети за примирение с "Намеренията на Бога и мистериозните пътища на Провидението", с вашите обещания за едно измамно и вечно блаженство, което би възнаградило това сляпо подчинение на висшата воля.
От векове служителите на различните религии, представителите на всички богове не пестят увещания и обещания от този род за страдащите и "обезнадеждените". Обаче страданието продължава все така неумолимо своето отчайващо дело и надеждата в безкрайните блаженства на другия свят не пречи на човечеството да пъшка в немощ и отчаяние.
Вие виждате добре, че вярата не утешава.
***
А после вярвате ли истински, госпожице, че опечалените и разочаровани могат да бъдат утешени от този, който ги лъже?
А вие именно ги лъжете, госпожице.
Вие ги лъжете невинно, защото самата Вие сте в грешка. Вие ги лъжете, защото да им се каже, че "самият принцип на щастието е вярата", значи да бъдат мамени.
Дотолкова ли са ви поставили, госпожице, изключително само в течение на въпросите, отнасящи се до религията, че са пренебрегнали да Ви просветят в историята?
Не знаете ли злото, което религииге - всичките религии - са донесли на човечеството и изтезанията, с които са осеяли земята?
Може би Вие знаете от историята само това, което е било угодно на Вашите възпитатели да ви учат, вас, както и много други.
Е, добре! Прочетете това, което преди няколко години писах в една брошура, озаглавена "Престъпленията на Бога" и ако тези редове Ви се видят противни на историческата истина. Вие ще имате правото да поправите грешките, които ще ми вмените.
Цитирам буквално:
"Бог - това е религията. А религията е окованата във вериги мисъл. Вярващият има очи и не трябва да вижда; той има уши и не трябва да чува; той има ръце и не трябва да пипа; той има мозък и не трябва да разсъждава. Той не трябва да си служи със своите ръце, със своите уши, със своите очи, със своя интелект. За всички неща е длъжен да пита откровението, да се прекланя пред текстовете, да съгласува мисълта си с наставленията на православието. Очевидността той третира като богохулно безсрамие, когато тя е противна на неговата вяра. Фикцията и лъжата той обявява за истина и реалност, когато те служат на интересите на неговия Бог. Не смейте да докоснете с пръст хилавостта на неговите суеверия, той ще Ви отговори, затваряйки Ви устата, ако има за това силата, или хулейки Ви подло зад гърба, ако е слаб.
Религията се добира до току-що пробудения ум на детето, възпитава го по нерационални начини, приспособява го към погрешни методи и го оставя обезоръжено срещу разума, възбудено против точността. Атентата, който Догмата се стреми да извърши против детето днес, тя е извършвала в течение на много векове против детето - човечеството. Използвайки и злоупотребявайки с лековерната доверчивост, невежеството, боязливия дух на нашите бащи, религиите - всичките религии - са потопявали в мрака мисълта и сковавали във вериги мозъка на изчезналите генерации.
Религията, това е още закъснелият прогрес.
За този, който е оглупял от очакването на една вечна радост или страдание, животът е нищо.
Той трае едно малко мигновение - двадесет, петдесет, сто години, които са нищо пред безкрайната редица от векове, съставляващи вечността. Индивидът, превит под ярема на религиите, ще отдаде ли значение на това кратко преминаване, на това мигновено пътуване? Не!
В неговите очи животът е само предговор към вечността, която той очаква; земята е само преддверие, което води натам.
Тогава защо да се води борба, да се търси, да се разбира, да се знае?
Защо толкова да се заемаме да подобрим условията на едно тъй кратко пътуване? Защо да напрягаме ума си да направим по-проветриво, по-приветливо, по-светло това преддверие, този коридор, където човек прекарва само една минута?
Само едно нещо е от значение: да се спаси душата, да се подчиним на Бога.
Понеже всеки прогрес се придобива само чрез упорито усилие, то той се осъществява само от този, който чувства нужда от него. А понеже да се живее по-добре, да се задоволяват нуждите, да се намалява мъката и да се увеличава благосъстоянието е нещо малоценно в очите на вярващия, малко значение има за него прогресът.
Че религиите водят към оковаване на мисълта и спъване на всякакъв прогрес, това са истини, които историята доказва - безбройни факти идват да потвърдят данните на разсъждението.
Може ли човек да си представи по-ужасни престъпления?...
А кървавите войни, които в името и за сметка на различните култове са погълнали стотици хиляди поколения, милиони борци! Кой ще изброи конфликтите, източник на които са били религиите? Кой ще пресметне убийствата, кланетата, разстрелванията, преследванията, престъпленията, с които религиозната сектанщина и нетолерантният мистицизъм са окървавили земята, върху която човечеството се влачи, смазано от кръвожадния тиранин, който духовните касти са си присвоили чудовищната мисия да ни накарат да боготворим?
Кой несравним артист ще съумее някога да обрисува с достатъчно богатство на колорит и с точността на необходимите подробности трагичните перипетии на тази драма, чийто ужас е вледенявал цели шест века нещастните цивилизации, които са пъшкали под игото на Католическата църква? Драма, която историята е заклеймила Със страшното име "инквизиция"!
Религията, това е омразата, която се сее между хората, това е мекушавото и примирително раболепие на милиони подчинени; това е надменната свирепост на папите, на първосвещениците, на поповете.
Това е още триумфът на потисническия морал, който довежда до обезличаване на човека: морала на омачкване на тялото и духа, морала на умъртвяването, на самоотрицанието, на жертвоприношението. Този морал задължава индивида да потисне в себе си най-висшите си възторзи, да задушава своите инстиктивни изблици, да изтощи чувствата си, да унищожи своите стремежи. Това е морал, който изпълва духа с плесенясали предразсъдъци, натъпква съвестта със самоугризения и боязън, води след себе си примирение със съдбата, удушва освободителното усилие на бунта и увековечава деспотизма на господарите, експлоатацията на богатите и съмнителната сила на поповете.
Невежеството на мозъка, омразата на сърцето, несмелостта на волята, ето престъпленията, които аз отдавам на идеята за Бога и на нейното неизбежно следствие - религията.
Всички тези престъпления, за които аз обвинявам публично измамниците, които говорят и действат от името на Бога, който не съществува, ето това е, което аз наричам "Престъпленията на Бога", защото тъкмо в негово име те са били извършени и се извършват още, защото те са произлезли и произлизат още от идеята за Бога."
***
А сега се осмелете, госпожице, да поддържате, че Бог, религията, вярата са за човечеството самия принцип на щастието.
Но Вие го казахте: според Вас вярата не е само религията, това е също така уважението и любовта към всичко това, което е основата на обществото: отечеството, знамето, армията, моралът, господарят.
Нека сега да се върнем към спора там, докъдето бяхме стигнали.
Аз посветих моите първи две статии на огорченията, които Ви причинява моята антирелигиозна пропаганда. Сега ще се занимая с неодобрението, което Ви вдъхва моята непочтителност по отношение на армията, на знамето, на всичко, което се отнася до патриотичната вяра.
Защото, госпожице. Вие изразявате една мисъл с очебийна справедливост, когато пишете, че за човечеството самият принцип на щастието е вярата. Вие прибавяте; "А аз не разбирам под тази дума само въпроса за религията. Аз разбирам любовта към своята страна, дължимото уважение на нашата армия, на тези, които ни управляват, на господарите, а също така и привързаността към семейството".
Да, Вие имате право да обхванете всички тези неща: семейство, правителство, армия в тази единствена дума: Вяра. Уважението и привързаността към тези различни институти са в действителност прояви на вяра. Те са съвременни форми на религиозното чувство и за да бъде верен на себе си този, който вярва в Бога, трябва да вярва в божествената същност и в необходимостта на тези институти, които са в основата на нашето дълбоко християнизирано общество.
През всичкото време, когато живеехме с вярата, аз с уважение се прекланях пред всичко туй. Тези, които в колежа ме учиха по история, ми втълпяваха, че тя е развитието на народите и расите в съгласие с един план, даден от безкрайната мъдрост и върховната воля на провидението. Аз също мислех наивно, че всички тези институции: собственост, семейство, правителство, религия, бидейки от божествен произход, са толкова безсмъртни, толкова неразрушими, както и самият Бог,
И аз не преставах да мисля все така чак до деня, когато съвършено престанах да вярвам в Бога.
Всичко се крепи едно в друго, във веригата на идеите и чувствата, всичко е свързано.
Когато поповете твърдят, че атеизмът води към революционното действие, и да си послужа с техния речник, към "разпиляване на всичко, което крепи върху своите разклатени вече основи старото полуразрушено здание на обществото", лесно е да схванеш подтиците за шантаж, които ги въодушевяват. Но при все това е вярно, че за първи път тези господа никак не лъжат.
И аз се учудвам, че има социалисти, които самодоволно се хвалят, че не твърдят нищо, което е извън изучаването на самите факти, да се осмеляват да претендират, че борбата против религиите е без стойност и че е маловажно това, дали един индивид вярва или не вярва.
Не му е времето сега да спорим сериозно върху този начин на разбиране. Аз ще се огранича да отбележа, че ако пропагандата против вярата е безрезултатна от социалистическа гледна точка, следствието от това е, че вярващият или невярващият, деистът или атеистът - и единият както и другият, могат бързо и лесно да дойдат до социалистическото разбиране.
Обаче къде са сред социалистите тези, които посещават църквата, храма или синагогата? И сред религиозния свят къде са тези, които искат "да провалят господството, правителството, армията, семейството?"
Но ето, че се отдалечихме от предмета, върху който говорехме. Връщам се към това и ще положа всички усилия, за да Ви докажа, госпожице, че патриотическата Догма и свещениците, които я разпространяват, не струват нещо повече от другите свещеници и от другата Догма, чиято традиция, впрочем, те продължават.
***
Всяко правителство включва в себе си необходимостта от една религия.
Във Франция дълго време християнството беше достатъчно. С изключение на няколко по-издигнати личности всички хора се прекланяха пред Християнската Догма, примиряваха се с Десетте Божи Заповеди, съобразяваха се с обредите и церемониите на култа.
Един ден съмнението доведе до безразличието, после до отрицанието и най-после до враждебността. Днес без да се твърди, че числото на невярващите е по-голямо от това на вярващите, смело може да се твърди, че първото се увеличава всеки ден и скоро ще надмине второто.
Вярата се е спотаила в няколко тьпоумия, в няколко богобоязливи съвести. Тя е избягала от ума, напуснала е мозъците, където разцъфтява цветето на знанието и на размишлението.
Свободомислещите, дошли на власт, не закъсняха да разберат, че религията е необходим сътрудник на властта. Да реабилитират пред общественото мнение този Бог, когото толкова са позорили публично, да доведат народа пред олтарите, за да участва в церемонии, които те толкова са осмивали, им се вижда, разбира се, невъзможно. Само един път човек може да пълни мозъка си с религиозен фанатизъм, но когато този фанатизъм позорно е изгонен от там, не може никога да бъде вкаран отново,
И тогава именно Догмата, служителите, повалените идоли, бяха заместени от една нова религия: Патриотизма.
***
Патриотизмът е химически продукт, който при анализ на 100 грама дава 40 грама любов и 60 грама омраза. Любовта се ограничава за жителите от една и съща нация, представляваща за всекиго от тях отечеството. Омразата се простира върху всичко, което се намира зад изкуствените предели, прокарани от една временна география и носещи името граници.
Един патриот, който се самоуважава, не се ограничава с дълга на своята любов към сънародниците и на своята омраза към другите. Неговите благоразположения и антипатии трябва еднакво да се проявяват. Отсам границата ливадите са весели, слънцето е блестящо, лазурът е искрящ, нощите са звездни, цветята са благоуханни, характерите са благородни, умовете са издигнати, всичко е хубаво и добро, справедливо и истинско. От другата страна - всичко фалшиво, пристрастно, лошо и грозно; гении няма, таланти малко; езикът е варварски, индустрията по-долна, характерите низки, небето мрачно, земята пуста.
И забележете, че във всяко отечество тези абсурди се намират. Тук един французин струва двама германци, трима англичани, четирима италианци, петима испанци и т.н. Върху бреговете на Темза един англичанин се равнява на двама французи, трима германци, четирима испанци и т.н. В Москва един руснак струва двама прусаци, трима белгийци, четирима португалци и т.н.
Това, което е чудно е, че на всяко поправяне на границите трябва да съответства за привърженика на патриотизма едно прехвърляне на неговите отвращения и на неговите нежности. Той трябва да се изменя по чувства тъй, както и по националност.
От всички тези явления на любов и омраза, от тази относителна ценност на един французин, на един руснак не искайте учението на патриота. Той никога не си е задавал тези различни въпроси. Той вярва: когато е бил дете са му втълпили тези вкаменелости, които са израсли заедно с него. Те са част от неговото "аз", той вярва, казвам аз, а вярващият не се обосновава, той не трябва да търси основания.
Той е привързан към една истинска религия, той - патриотът.
Тази религия си има своята догма - отечеството; своите символи - знамето,
трофеите; своите служители - цивилните и военни началници; своите храмове
- казармите; своите церемонии - прегледите, маневрите, парадите; своите
черковни песни - неизброимите песни на Дерулед2; своите жертвоприношения
- битките, военните експедиции; своите задължения - 25-годишна служба,
борбите с неприятеля; своя морал - пасивно подчинение; своята юрисдикция
- военните съвети; своя ад - бириби (дисциплинарна рота в Африка); своя
рай - галоните, повишението, медалите, славата.
Ако човек трудно си обяснява как патриотичната догма събира ревностни поддръжници между тези, които познават само жертвоприношенията - пролетариите, то лесно може да разбере каква печалба могат да извлекат от нея управниците, собствениците, индустриалците, търговците, финансистите и ония, които в това намират професията си.
Всички тези, които говорят винаги за отечеството, без някога да ги е било грижа за него, имат голям интерес да сеят и култивират в сърцата патриотизма:
Интерес икономически, защото войните и военните експедиции прикриват най-различни индустриални, търговски и финансови комбинации. Договорите за мир, които постановяват огромни плащания и търговски клаузи, благоприятни за победителите, правят очевидна тази истина;
Интерес политически, защото може да има индивидуален и колективен бунт. Когато отклонението от закона е индивидуално, полицията и жандармерията са достатъчни. Когато то има колективен характер - стачка, манифестация, въстание, жандарите и полицаите се изхабяват и войниците се намесват. /Събитията доказват тази действителност/.
Интерес морален, защото на едно властническо общество трябват господари и роби, а не свободни хора. Казармата, дисциплината, йерархията, любовта към галоните развиват превъзходно надменността и деспотизма у тези, които командват, покорството и глупостта у тези, които се подчиняват.
Прибавете към това, че господарите възпяващи патриотизма, знаят да си служат умело с него, за да отклоняват ловко погледите на масата от гледки, върху които е опасно да се спират дълго време; злоупотреби, скандали, превишаване на власт, обществена мизерия и др.
Тогава, когато нашите бащи са били погълнати от съзерцание на небесните неща, свещениците претърсвали джобовете им и ги изпразвали, служителите на новия култ изпразват нашите кесии чрез данъци и за да не се сетим, ни увещават да не снемаме погледа си от празното пространство над Вогезите.
Без да се държи сметка за това, че въпреки взетите предпазни мерки бунтът кипи в артериите и застрашава установения ред, дипломатите са на поста си, за да устроят на народите "в момента, когато са готови да се надигнат и да свалят респективното правителство", едно умно кръвопускане, което за известно време отслабва непокорните.
И така: спекулации, задушаване на стачки, удавяне на въстания в кръв, развиване на властнически инстинкти у едни, инстинкти на пълзене и страх у други, диверсии, ограбване на данъкоплатците, умни крьвопускания - такива са развалените стоки, които покрива този павилион - патриотизмът.
***
Но има още и "Реванш".
Любезни шовинисти ни казват спокойно: Ние не можем да останем под тежестта на това унижение, в което ни поставиха в 1870 г. Да устроим на прусаците един бой като този, който претърпяхме, и не искаме нищо повече.
Но нещастници, вие не разбирате ли, че след този бой германците ще искат на свой ред да се реваншират. После пак вие ще искате реванш на реванша. Подетата нескончаема игра би траяла чак до края на вековете. Не разбирате ли, че когато въоръжаването става все по-страшно и числото на войниците расте непрестанно, животът на хората ще премине само в милитаризъм. Милиардите от ден на ден ще се натрупват във военните бюджети, числото на тези периодични войни ще достига цифри все по-ужасяващи.
Впрочем на младите, които наборната комисия призовава, предстои реванш. "Победителят" не им е отнел само две провинции, той е разорил цялото им отечество.
Триумфираторът във вековните войни, който си е присвоил всичко на свой ред по силата на едно общо наследство, е този, който като управник, господар, собственик, полицай, магистрат, свещеник е ограбил всеобщото физическо, умствено и морално благосъстояние си е присвоил - с помощта именно на войниците - правото да ги превива под ярема на своите закони, да ги довежда до глад, да ги изхвърля извън домовете, да ги арестува, да ги праща в затвор, в каторга, на ешафод.
Това е той, истинският и единствен неприятел!
Отечеството, за което на младите предстои да завоюват възвишен и плодоносен реванш, това е земята на Франция, върху която те живеят, богатствата, които се намират там, и съществуващите средства за производство.
Тяхно право и дълг е да вземат отново тези съкровища от грабителя. не за да го заробят, нито да го прогонят, но за да живеят в мир с него върху земята, която ще обработват всички.
Двете провинции, които народът трябва да си възвърне, са благосъстоянието и свободата.
Когато този велик акт на справедливост бъде извършен, тогава няма да има повече безплодни войни и диви кланета. Напълно помирени, всички хора ще открият война на болестите, на злините, които действат против тях, на страданието, в какъвто и вид да е то.
Те ще намерят открито пред тяхната възродена войнственост едно славно,
плодовито и безгранично поле.
Ето ни, госпожице, най-сетне дошли до най-деликатния пункт.
В любовта аз препоръчвам унищожението на всякаква законна церемония, на всякаква официална регламентация.
Любовта, това чувство и тази сила, толкова всеобщи, колкото вечни, се ражда и живее сред примки, насилия и лъжа. Аз бих искал да я поставя в безопасност от примките, да я освободя от робството и лицемерието.
А Вие ме упреквате за пропагандата, която правя в това направление.
Предметът, макар сериозен и труден, госпожице, е твърде приятен, твърде привлекателен, поетичен и трогателен, за да оправдае тежката задача, която си поставям да ви отговоря.
Моите прийоми на защита ще съответстват на Вашите прийоми на нападение. Аз ще се постарая да вкарам в малко тесните рамки на Вашите упреци отговора, съответстващ на темата. Той би трябвало да бъде възможно по-пълен и в същото време по-точен. Нека цитирам казаното от Вас:
"Вие препоръчвате бракове, даже не граждански, а свободни, без позволение, нито узаконяване пред свидетели в кметството. Не виждате ли, прочее, толкова жени, изоставени от мъжете им, или мъже, измамени от жените им при днешния режим? Какво би станало с естествените желания на единия или на другия в случай на изоставяне или на невярност, ако не би имало никакъв документ? А децата? Нашата страна, която има такова намаление на населението, би се обезлюдила още повече, ако майките се бояха да се видят един ден сами с малките същества, умиращи от глад и студ!" А сега навлизаме в спора.
Но позволете, госпожице, да взема ножиците и да нарежа на малки, твърде малки части обвинението Ви.
Анализа - повторение на късо, след това и синтеза: това е средството, което ще ни позволи да разгледаме истински сериозно въпроса.
"Вие препоръчвате бракове, даже не граждански, а свободни, без позволение, нито узаконяване пред свидетели в кметството!..."
Да, госпожице, аз препоръчвам това, което Ви се вижда толкова непонятно и дръзко и с едно толкова поразително неуважение по отношение на неприкосновената институция на брака, че Вие поставяте една удивителна.
Само имайте добрата воля да схванете, че аз никога не осквернявам свободния, свят и възвишен съюз, със скандалното название, което Вие му давате, защото той е присъщ на природата - на две същества, които се обичат и не изпитват нуждата да просят никакво узаконяване, когато си казват и щедро доставят най-нежните и най-убедителните документи. Цели трептящи от живот и страст, две същества не подчиняват любовта на смешната и празна благословия на "брака". Те се отдават един на друг в неудържимо влечение на духа, сърцето и плътта. Оставят на други позора да призовават в помощ на техните безсилни желания задълженията и забраните на кодекса, очилата на нотариуса, расото на попа, презрамките на кмета, кривите подписи на свидетелите и пиянствата на сватбата.
Аз казвам: те постъпват твърде добре.
И от какво позволение, моля Ви се, биха имали нужда те, мъжът и жената, които една взаимна страст хвърля в обятията един на друг? Кой по-добре от тях, по-горе от тях, извън тях, притежава правоспособност да дава някакво съгласие за изпълнението на един акт, който изобщо не засяга, не свързва и не ангажира никого другиго, освен самите тях?
Вие знаете, госпожице, че не се касае тук за деца, а за две същества, достигнали до възрастта на разумното действие. Вие забравяте, че не е въпрос за две мили птиченца, на които крилете не са още достатъчно израсли и не биха могли без опасност да се отдалечат от майчиното гнездо, а за две орлета, жадни за простор, снабдени с клюн и нокти, за да се хранят и защитават.
Само това е достатъчно възмутително, че когато е необходимо усилието на мисълта им да се избере една кариера, мнението на младежите не се търси и бащината воля простира своя деспотизъм до там, че замества способностите и стремежите им. Но безкрайно възмутително е още, че симпатиите, предпочитанията на старите заместват тези на младите, когато се касае за неща от чувствен характер на последните. Противно на разума е в непреодолимите и прекрасни подтици на страстното желание, което те изпитват, младежите да бъдат спъвани от закона, да държат сметка за съображенията, проектите и комбинациите, повече или по-малко нечисти, на семействата.
Работа на закона ли е това? Неговото царство не е ли твърде много разширено? Не му ли стига, че той дебне нашето раждане и нашата смърт, за да държи в ред и изправност своите регистри за гражданското състояние? Не е ли задоволен от дългите години, през които по прищявка на своите интереси и капризи ни подлага на затъпяване в казармите и на касапницата на бойните полета?
Не му ли са достатъчни грижите, изследванията, надзорите, притесненията, чрез които той прониква във всичките наши действия?
Трябва ли той да проникне още и в тайнствените глъбини на нашето сърце
и да намесва нахалството, глупостта и тиранията на своите предписания в
секрета на любовните пориви, които ни движат?
Да се зароби трудът, да се узакони собствеността, да се издигнат между гражданите прегради, премахнати теоретически от революцията през 1789 г. Да се потисне мисълта и изкуството да се постави в опекунство, науката и богатството да се присвоят от няколко привилегировани - това е вече достатъчно неприемливо за здравия човешки разум.
Но това, което прехвърля границите на допустимото е, че в името на принципи, в името на един морал, почиващ върху детинска метафизика, в името на традиции и привички са се одързостили да подчинят на една еднообразна и неизменна регламентация капризните и безбройни вариации на силното и непреодолимо привличане на половете помежду им.
Да се наложи на сърцето един начин на обичане, на тялото един маниер на отдаване, да се въведе в тези явления, които най-често са неанализируеми, подход на премълчаване, намесата в материално състояние, на семейно съвещание, на предварително съгласие и на официално освещаване. Това изглежда невъзможно, но то в действителност съществува.
И наистина човек трябва да има нахалството на законодателя и да притежава доза на самомнителност, която прави от този индивид изключително същество, за да се доведе глупостта до тази степен. Това разделяне на всичко, отнасящо се до любовта, на категории, позволени и непозволени, честни и нечестни, е изходната точка на една безкрайност от физически и морални страдания у всички: у богатите и бедните, в жените и в мъжете, за децата както и за родителите.
Никой не може да избяга от това. От векове историята, поезията, романът, театърът употребяват всички средства, за да ни нарисуват трогателните перипетии на любовните одисеи. Сърцата се вълнуват, клепачите се навлажняват при описанието на тези драми, изтъкани от пречки, разочарования, угризения, отмъщения, клетви, престъпления.
В един случай това са двама младежи, които природата е създала един за друг, за да вкусят всичките любовни сладости и между които се изправят неразбиваеми бариери: светските спогодби, семейните съперничества, кастовите предразсъдъци, бащинското Veto. В друг случай пък, напротив, това са две същества, които никак не си допадат, не са се обичали никога и не ще се обичат и които нечисти комбинации са приковали един към друг. Мъченици на брака! В трети случай това е едно нещастно дете, което са примамили уста, щедри на лъжливи обещания, и което висшият закон за размножаването по силата на лицемерието в спогодбите захвърля в реда на опозорените и белязаните.
Третата страница на нашите всекидневници е изпълнена от тези драми на изоставяне, на прелюбодействие, на ревност, които свършват с обесвания, разстрели.
Всичките тези ужаси обаче не са нищо, сравнени с хилядите сълзи, които падат мълчаливо, с интимните сцени, терзанията, понасяни мълчаливо, сърдечните рани, които познават самите жертви.
***
Ще се осмелите ли да кажете, госпожице, че тази картина е твърде черна, че четката ми е напоена с много тъмни цветове?
Може би ще се осмелите и само младостта Ви ще бъде вашето единствено извинение. Защото няма изрази – поне аз се чувствам неспособен да ги намеря - които могат да предадат по един достатъчно убедителен начин мизериите, страданията, позора, които посочих по-горе.
Е, добре! Размислете!
Помислете най-напред, че тези сърца са безжалостно изтезавани, въпреки съгласията, узаконяванията и формалностите, които придружават брака. И почнете най-напред с това, като се запитате и дълго спрете там Вашата мисъл - за какво служат тези мними гаранции, когато те довеждат до резултати, толкова противоположни на тези, които трябва да осигурят.
Аз не се съмнявам, че тези размишления не ще доведат до едно разколебаване на Вашата вяра в благодетелите на брака. Вие не ще дойдете до съзнанието, че престане ли бракът да бъде залог за почивка и блаженство, какъвто хората си го представят, той става тогава робство, на което съвременната цивилизация ни оставя правото да не се подчиняваме.
А когато Вашият разум ще простре по-далеч своите издирвания, имайте добрата воля да навлезете във втория въпрос: "Ако е вярно, че бракът не съответства на спокойствието и щастието в любовта, ако той е тъкмо обратното, толкова често последван от проливане на сълзи и кръв, да допуснем ли, че самият той е техният извор?"
Аз се лаская, госпожице, от мисълта, че когато Вие насочите всичките Ваши сили за разбиране на горното, ще признаете, че бракът, съгласията, узаконяванията, нотариусът, попът, кметът, подписите на свидетелите и всичките тупурдии, както би казал друг, не са истински съединявали две същества, които любовта не сближава и че никога те не са преставали ужасно да страдат един от друг.
Винаги безполезен, когато желанието и нежността сливат двама млади хора; всякога опасен и нетърпим, когато последните не се обичат никак или престават да се обичат: ето това е бракът.
От тук една верига, която винаги е безполезна и най-често опасна и нетърпима, трябва да бъде строшена.
Какво, госпожице, можете да искате повече от мен - от това да употребявам силите си за освобождаването на нашето нещастно човечество, отдавна обременено от тежестта и от раните на толкова други вериги?
***
Но децата! Какво ще стане с тях, невинните? Какво би се случило с тези мили рожби, ако, като се премахне бракът, нищо не задължава мъжа да остане при жена си, бащата при децата си?
Ах! Изоставени нещастници!
В съзнанието на разумните и разсъдливи хора бракът, този предговор към юридическото семейство, е отхвърлен и осъден. Няма институция, която ежедневно критиката и сатирата да атакуват в такава голяма степен. Едно само съображение му запазва някакъв кредит в разбиранията: децата. Хората се боят да не би от разтрогването на семейната група да бъдат засегнати децата и те да страдат от това.
Госпожице, аз ще изкажа едно твърдение, което ще Ви накара да крещите срещу противната за вас мисъл и колкото да не сте нервна да подскачате. Имам съобразителността да Ви предупредя, за да не се опитвате да ме третирате като вулгарен мистификатор и за да не помислите само това, когато четете.
Аз казвам, че най-голямата услуга, която би могла да се направи на децата, е тази - да се разруши днешното семейство, защото всички са негови жертви: едни, защото нямат семейство, други - защото имат такова.
Аз ще се поясня.
Под тези, които са без семейство, аз разбирам всички малки злощастници, които са имали нещастието да загубят родителите си, или са изоставени, или пък тяхното рождение е отбелязано като нередовно. Така едните са се оказали без семейство, другите пък не са имали такова.
Изоставените и тези, които нямат близки, страдат от семейството. Болшинството са убедени, че е достатъчно да наредят всичко за собствените си деца. Убедени са даже, че те ще бъдат виновни за един вид лошо деяние, ако увеличат чрез приемане на "безсемейственост" числото на гърлата, които ще хранят и на дяловете, които ще отделят по-сетне в наследството. Бащите и майките се отдават единствено на отглеждането на хлапетата, които носят имената им и нищо не правят за изоставените и сираците.
И докато децата, които имат семейство, са обсипани с внимание, за другите няма нито нежност, нито средства за съществуване.
Колкото до тези, които регистрите за гражданското състояние третират като незаконни и които на обикновен език се наричат "копелета", няма нужда да говоря за това, което те търпят: унижение и мизерия, вследствие на факта, че тяхната майка не е била законно съединена с мъжа, от който са произлезли.
Тези три категории деца - сираците, изоставените, незаконнородените, не са, госпожице, един незначителен брой. Тяхното число е огромно и те страдат немилостиво и несправедливо от семейната институция. Именно защото са без семейство.
***
Но би било груба грешка да се мисли, че противно на това децата, които имат семейство, не страдат от обстоятелството, че имат такова. Те са също жертви на институцията. Без съмнение, те не страдат по същия начин, както техните малки другарчета - сираците, изоставените и незаконнородените, но те все пак си страдат.
Всяко семейство има своите традиции и обичаи, своите вярвания и отношения, своето социално положение. Детето се намира в необходимостта да се пригоди към това и най-често, противно на природата си, на своя характер, на своите способности и лични стремежи.
Семейството за него е един вид клетка - цялата в остри бодли, които при всяко негово движение, убождат част от тялото му, от мозъка и сърцето му. То не трябва и да помисля за това да живее, да разсъждава, да обича, както нему се харесва, както би било присъщо на темперамента му. В тази задушаваща атмосфера, в тази стеснена, затворена, лишена от въздух среда, то живее и вехне. То не принадлежи на себе си, то е вещ на семейството.
То е още мекият восък, предназначен да получи всички отпечатъци, които би хрумнало на бащата и на майката да му дадат. Когато вече е пораснало - момче или момиче - ще стане въпрос да си избере кариера и пред него се отварят множество пътища, не са неговите вкусове, неговите стремежи, неговите предразположения, до които то ще се допита. Това са волята и плановете на семейството.
Да! Когато е гладно, ще яде. То ще бъде разкошно подслонено. Ще бъде дадено в училище, в лицея, или на занаят. Когато бъде болно, за него ще се полагат грижи. Баща му и майка му обилно ще го обсипят с милувки. Но всичко това при условие, че то ще се откаже от своите вкусове, от всичко, което го привлича, ако неговите стремежи не влизат в плановете на семейството.
А ако несполуката пожелае то да попадне на баща и майка, които не живеят в добри отношения, за които семейното огнище е един ад и които отиват да търсят другаде утехата, детето израства печално, между майка и баща, които го пренебрегват и то чувства, че е едно бреме и една досада.
Безбройно е числото на малките същества, които се развиват така и тази е причината за скорошното напускане на семейното огнище от младите, които чакат с нетърпение да се освободят от него.
Вие виждате много добре, госпожице, че за тези, които имат, както и за тези, които нямат семейство, то е една отвратителна институция!
***
Прочие, долу тези малки групи, основани върху брака и чиито връзки са осакатени от съглашенията, узаконяванията и официалните церемонии, които ви изглеждат тъй желани!
Едно единствено нещо може и трябва да задължава мъжа да остава при своята другарка, бащата - да бди над своите деца. Посоченото задължение произтича от закона, но чувството, произтичащо от природата, е любовта.
Любовта се подиграва с кодекса и съдилищата, с магистрата и стражаря, еднакво безсилни да попречат на разпукването на това великолепно цвете.
А когато изчезнат тези нищожни, затворени групички, където хората се задушават, тогава ще се роди и ще се развие в непреодолим възторг на братство и кротост цялото човечество, което ще осигури по пътя на природни привличания и на безбройни интереси свободно и плодоносно приложение на закона за взаимното привличане на половете.
Тогава не ще има повече незаконородени.
Тогава не ще има повече сираци и изоставени. Сърцата ще се отварят за нежността, която ще се отдава за малките, защото децата са приятни, грациозни, те са признателни и сърдечни.
Тогава не ще има повече лошо хранени деца, лошо облечени, оставени без грижи и без култура.
Днес всички деца страдат от малките семейства, които обгръщат само неколцина, съединени повече от интереса, отколкото от любовта.
Тогава всички деца ще бъдат щастливи от голямото семейство на цялото човечество, завинаги съединени в една хармония на индивидуалните и колективни интереси.
***
Но свободата на любовта, госпожице, съставлява част от едно цяло, от което всички обстоятелства са неделими.
Тя съставлява част от множеството свободи, които предстои да се извоюват
и относно общността на които ще ви кажа какво мисля.
Вие не сте допускали, госпожице, когато изразих намерението си да ви отговоря, че този отговор ще бъде тъй дълъг. Аз също не очаквах това. Но Вие бяхте засегнали толкова проблеми и то толкова сложни, толкова заплетени и толкова деликатни, че аз имах да избирам една от двете опасности: или да бъда твърде лаконичен, или много пространен. Аз предпочетох да се спра на последното. Благоволете да ме извините и да ми отделите още няколко минути от Вашето любезно внимание.
Не е ли по-добре да засегна отново всичките въпроси, които трябваше да разгледам в този отговор, като ги резюмирам.
Пред гледката на мизерията, която превива човечеството, клатушканията, които го терзаят, Вашето сърце е обзето от състрадание и скръб. Моето е обзето от същото чувство.
Тогава какво правите Вие, госпожице?
Като всички хора, които вярват в необходимостта и неизбежността на институциите, които ни управляват, Вие не си поставяте за цел да разберете дали тази общност от злини за хората не се дължи на тези институции и без изучаване, Вие се настройвате срещу тези, които се борят да ги унищожават и работят, за да ги заместят с други социални устройства и настоятелно ги молите да се откажат от лошите дела, които вършат. Аз съм един от тези лоши работници и Ви отговорих за пропагандата, на която се отдавам, излагайки тезите си, които претендирам да са основателни.
Казах: Бог, това е заблуждението и аз не вярвам повече в него. Бог - това е лъжата и лицемерието и аз му обявявам война. Бог - това е религията и не само че тя не утешава, но при това и измъчва. Не само че не донася на човечеството спокойствие и радост, но тя е написала най-скръбните страници на историята, ето защо аз се боря против религията.
Казах: патриотизмът - това е новата догма, която вирее върху развалините на старото Credo, новата вяра, необходима на господарите, за да запазят веригите, изковани за робите.
Патриотизмът - това е една безумна и унизителна злоба против всичко, което не съставлява част от отечеството.
Патриотизмът - това е казармата, армията, пролетариатът, който, облечен в униформа, избива по заповед на капиталистическата класа пролетариата в блузи.
Патриотизмът - това е необходимостта от реванш, който се изпречва пред победените нации и който превръща света в едно гигантско бойно поле, където битките никога не биха престанали.
Ето защо аз обявявам война на войната, ето защо като ратник на живота а не на смъртта аз съм интернационалист, против войната - за мир на земята.
Казах, че любовта има една своенравна, капризна и еклентичка същност. Безумие е да се иска тя да се подчини на определени правила, приложими за всички. Свободата е единственият режим, към който любовта се приспособява философски.
В практиката бракът дава печални резултати. Далеч да бъде един залог за съгласие и щастие, той поражда най-долните лицемерия и безутешни състояния.
Вериги, безполезни и опасни, вериги нетърпими. Те трябва да се строшат.
Всички деца страдат от семейството. Едни защото имат такова, други защото го нямат.
По тези мотиви изобличавам брака и празните формалности, които го заобикалят. Предричам в бъдеще разрушение на юридическото семейство, основано на алчността, и искам заместването му от човешкото семейство, което почива върху солидарността на всички лични интереси.
На всяко от тези съображения дадох обяснението, което ми се струваше необходимо.
***
А сега, госпожице, аз приключвам.
Печален, много печален е животът, който водят днешните поколения. А при това подбудата на всичките човешки действия е търсенето на някакво доволство, а идеалът на цивилизацията е достигането на най-голямо щастие за всички.
Религия, собственост, отечество, семейство - схващания за институции, всички, произтичащи от принципа на властта, са правили и правят от историята една вечно мъчителна и кървава драма. Тази драма, която увековечава невежеството. Вие искате да продължите.
На тази драма аз желая с целия жар на моята воля да се сложи по-скоро край.
И затова аз употребявам силите си за премахването на всичките властнически бастилии; капитализъм, власт, религия, собственост, семейство.
Това е първата част от моята работа.
Но човек не е създаден да живее сред развалини, неговият дух не се храни само от отрицания, неговото сърце не е създадено единствено за омраза.
И именно тук се явява необходимостта от изграждане, което трябва да следва премахването: утвърждения, които произтичат от самите отрицания; любов, която блика от изживяната омраза.
Общественият организъм страда във всичките си части: в стомаха, в ума, в сърцето. Той агонизира в мизерия. Мизерия на стомасите - това е гладът; мизерия на ума - това е невежеството; мизерия на сърцата - това е омразата. Належащо е да се погребе тази тройна мизерия.
Лекът е намерен - това е безвластническият комунизъм.
Чрез него всеки ще намери в огромното материално съкровище, поддържано с общо усилие, с какво да задоволи всичките си физически нужди.
Чрез него всеки ще намери в неизчерпаемото интелектуално съкровище, подхранвано от непрестанното търсене на работещите умове, с какво да удовлетвори всичките си научни жажди и всичките си артистични вкусове.
Чрез него всеки ще намери в непресъхващия чувствен източник, обогатяван постоянно от нуждата да се обича, с какво да утоли цялата си жажда за нежност.
Безвластническият комунизъм, чрез който всички стомаси, всички умове и всички сърца могат да бъдат и ще бъдат един ден освободени - ето пътят.
Този път е слабо познат. Прочие, необходимо е да се направи достъпен за всички. Аз съм един от тези, които правят това; аз не искам нищо повече и това е достатъчно за моята активност и амбиция.
Себастиан Фор
1. Историческа драма в 5 действия и в стихове от В. Юго, в която силно е обрисувано израждането на старата испанска монархия. Прев.
2. Този отговор е печатан в няколко статии във в.
"Всекидневник"("Le Quotidien"). Б. авт.
